Изгубеният град

Малко след пет часа работният ден на лозята на Фошар, започнал още при първите лъчи на слънцето, приключи. Докато берачите се прибираха в примитивните си общежития, от хълмовете заприиждаха натоварени с грозде камиони, които се събраха пред портата в електрическата ограда. Отегчен пазач им махаше с ръка да минават и камионите се насочваха към бараката, където гроздето щеше да бъде разтоварено, за да се смачка, да ферментира и да се бутилира.

Когато последният камион спря пред бараката, от него скочиха двама души и хукнаха към гората. Доволни, че никой не ги забеляза, Остин и Дзавала се опитаха да изтупат калта от дрехите си и да избършат гроздовия сок от лицата и ръцете си, но без особен успех.

Дзавала изплю пръстта, с която беше пълна устата му.

— За последен път се оставям Траут да ме убеди в някой от откачените си планове! Приличаме на лилав вариант на Сините мъже.

Остин вадеше гроздови зърна от косата си.

— Трябва да признаеш, че беше гениално хрумване. Кой би очаквал да се маскираме като чепки грозде?

Планът на Пол беше наглед елементарен. Двамата с Гамей направиха още една обиколка на лозята, само че с Остин и Дзавала, скрити на задната седалка. Спряха да кажат „здрасти“ на Маршан, с когото се запознаха още първия път. Докато си бъбреха с него, камионът спря пред колата им. Остин и Дзавала изчакаха да го натоварят, а после се измъкнаха крадешком от колата, качиха се в каросерията на движещия се камион и се заровиха в гроздето.

Мрачните гори сякаш бяха извадени от роман на Толкин. Остин носеше малко устройство, на което би завидял и магьосникът Гандалф. Миниатюрният GPS щеше да ги отведе право до замъка с точност от няколко метра. Все пак в началото използваха прост компас, за да излязат от гората в правилната посока.

Гората беше гъста, обрасла с бодливи храсти и треви, в които краката се оплитаха, сякаш Фошар някак бяха успели да заразят със злината си и растителността наоколо. Слънцето се спускаше все по-ниско над хоризонта и гората притъмняваше. Двамата мъже вървяха в сумрака, препъваха се в корените, а острите като игли тръни закачаха дрехите им. Най-сетне излязоха от гората и се озоваха върху пътека, която водеше до доста използвани релси. Остин често поглеждаше GPS–a. Скоро съзряха светлини между дърветата.

Свиха зад последните дървета и наблюдаваха пазача, който вървеше покрай рова. Щом мъжът се скри зад стената на замъка, Остин включи хронометъра на часовника си.

— Имаме късмет — рече Дзавала, — само един часови.

— Това не ми харесва. Краткото ми познанство със семейство Фошар ме убеди, че не се отнасят нехайно към охраната.

Още по-подозрително беше, че мостът над рова беше спуснат, а решетката на портата — вдигната. Водата във фонтана ромолеше мелодично. Цялото това спокойствие някак противоречеше на впечатленията му от последната му визита тук, когато летеше с „Ролс Ройс“-а под дъжд от куршуми. Сега всичко изглеждаше прекалено гостоприемно.

— Мислиш, че е капан ли?

— Липсва само голямо парче сирене.

— Какви са вариантите?

— Не са много. Можем да се върнем или да продължим напред, като се стремим да вървим една крачка пред лошите.

— Аз хапнах достатъчно грозде — рече Дзавала. — Ти не спомена нищо за стратегиите за бягство.

Остин го потупа по рамото.

— Предстои ти вълнуваща обиколка на замъка Фошар, а ти вече си мислиш как да си тръгнеш!

— Прощавай, но аз не мога да бъда безгрижен като теб. Надявам се на по-достойно оттегляне от плаване с „Ролс-Ройс“ в ров с вода.

Остин потръпна от спомена.

— Добре, ето какъв е планът. Ще предложим размяна на Емил и Скай.

— Не е зле като идея, само дето ти удави Емил.

— Мадам Фошар не знае. А когато разбере, ние отдавна ще сме изчезнали оттук.

— Не те ли е срам, да блъфираш с възрастна дама! — Дзавала сви замислено устни. — Харесва ми, но какво ще правим, ако не захапе? Ще викнем полиция?

— Де да беше толкова просто. Представяш ли си как ченгетата тропат на портата и охраната казва: „Моля, претърсете навсякъде“. Влизал съм в подземията: там можеш да укриеш цяла армия. Ще минат седмици, преди да открием Скай.

— А времето не е на наша страна.

Остин се замисли.

— Един час струва колкото сто години — каза той, като погледна часовника си.

— Това от твоите философски книги ли е? Остин учеше философия и етажерките в бунгалото му на брега на Потомак бяха претъпкани със съчиненията на велики мислители.

— Не, нещо, което доктор Маклийн ми каза веднъж.

В този момент пазачът се появи от другата страна на замъка и прекъсна разговора им. Остин спря хронометъра. Бяха минали точно шестнайсет минути.

Веднага щом пазача започна следващата си обиколка, Остин даде сигнал на Дзавала. Двамата се втурнаха през откритото пространство покрай рова, стигнаха до моста и влязоха в двора. Движеха се в сенките покрай стената и с черните си дрехи почти не се забелязваха. Прозорците на първия етаж на замъка светеха, но наоколо нямаше никаква охрана, което още повече засили подозренията на Остин.