Изгубеният град

Макар да знаеше за тайните разработки, свързани с ензимите от Изгубения град, логичният му мозък беше отказал да ги приеме докрай. По-лесно му беше да си представи, че при неправилна употреба формулата на Философския камък може да създаде кошмарни мутанти, отколкото да си представи, че може да превърне един смъртен в удивително красиво, богоподобно същество. Дори да допуснеше, че тя може да удължава живота, през ум не му минаваше, че ще може да върне времето назад с петдесет години.

Най-сетне Остин си възвърна дар словото.

— Виждам, че работата на доктор Маклийн се е оказала много по-успешна, отколкото някой е очаквал.

— Не го прехвалвайте. Той беше по-скоро като акушер при раждането. Самата формула за живота, който гори в мен, беше създадена, преди той да се роди.

— Изглеждате много различно отпреди няколко дни. Колко време бе нужно за преобразяването?

— Формулата за удължаване на живота е прекалено силна, за да се приеме наведнъж. Необходими са три дози. Първите две постигнаха това, което виждате, в рамките на двайсет и четири часа. Предстои да взема и третата.

— Защо ви е да позлатявате роза?

Расин беше поласкана от комплимента.

— Третата доза прави траен ефекта от първите две. Един час след нея ще започна пътя си към вечността. Но стига сме говорили за химия. Защо не ме представите на красивия си приятел? На него май му е трудно да си прибере очите обратно в главата.

Дзавала не беше виждал мадам Фошар в предишното й, по-възрастно въплъщение. Разбираше само, че се намира в присъствието на една от най-ослепителните жени, които някога бе срещал. Измърмори нещо на испански, а в крайчеца на устните му заигра усмивка. Всичките дула на света не можеха да попречат на възхищението му от жена, тъй съвършена във всеки физически аспект.

— Това е колегата ми Джо Дзавала. Джо, запознай се с Расин Фошар, собственик на тази уютна купчина от камъни.

— Мадам Фошар? — Дзавала зяпна от изненада.

— Да, нещо не е наред ли?

— Не, просто имах други очаквания.

— Мосю Остин без съмнение ме е описал като стара торба кокали. — В очите й проблясваха студени пламъци.

— Нищо подобно — възрази Дзавала, попивайки с поглед елегантната й фигура и поразителните й черти. — Каза, че сте очарователна и интелигентна.

Отговорът му явно й достави удоволствие, защото тя се усмихна.

— НАМПД явно подбира служителите си не само по уменията, но и по галантността им. Забелязах това качество и у вас, мосю Остин. Затова бях сигурна, че ще се върнете да спасите дамата на сърцето си. — Тя погледна лилавите петна по кожата им. — Ако сте искали да опитате гроздето ни, можеше просто да си купите бутилка вино, вместо да се къпете в него.

— Цената ми е непосилна — отвърна Остин.

— Наистина ли мислехте, че можете да се промъкнете незабелязано в замъка? Камерите ви уловиха още щом пресякохте моста. Марсел обаче мислеше, че ще се качите по стената.

— Много мило от ваша страна да оставите вратата отключена.

— Оказахте се прекалено умни да захапете стръвта, а и ни изненадахте, че се ориентирахте в катакомбите. Знаехте, че замъка се охранява. Какво се надявахте да постигнете?

— Да си тръгна с мадмоазел.

— Е, смелото ви романтично начинание не успя.

— Така изглежда. А може би в името на романтиката ще ми предложите утешителна награда. При първата ни среща обещахте някой ден да ми разкажете повече за семейството си. В замяна с радост ще ви разкажа това, което знам пък аз.

— Няма начин да се мерите с това, което знам аз за вас, но се възхищавам на дързостта ви. — Тя замълча за миг, скръсти ръце и леко потърка брадичката си. Остин си спомни, че и като възрастна правеше същия жест, когато се замисли. Мадам Фошар се обърна към Марсел и му нареди: — Отведи другите.

— На твое място не бих го направил — каза Остин и застана пред Скай. Марсел и останалите въоръжени мъже пристъпиха напред, но мадам Фошар им даде знак да спрат.

— Кавалерството ви не знае граници, мосю Остин. Не се бойте, приятелите ви ще бъдат съвсем наблизо и ще можете да ги виждате. Искам да поговоря с вас насаме.

Тя му посочи освободения от Скай стол и щракна с пръсти. Двама от мъжете донесоха тежко средновековно кресло, напомнящо на трон, и тя се настани в него. Каза на Марсел нещо на френски и част от охраната отдалечи двамата пленници на известно разстояние, докато другите отнесат броните.

— Сега сме само двамата. Наясно сте, че ако направите нещо глупаво, хората ми ще убият приятелите ви.

— Нямам намерение да мръдна и пръст. Очертава се твърде интригуваща среща, за да я прекратя толкова скоро.

— Знаете колко обичам костюмите. Харесва ли ви?

Остин, противно на волята си, не можеше да откъсне очи от мадам Фошар. Тя изглеждаше изумително, като изящна восъчна фигура, при която всички важни детайли са идеални, с изключение на един. Бездушните като стоманата, от която Фошар и мечовете и броните си.

— Просто не приемам хладнокръвните убийци — повдигна изписаните си вежди. — Мосю Остин, много странен начин да флиртувате мен.

— Далеч съм от тази мисъл.