Изгубеният град

— Не сме първите, които се освобождават от определени учени, за да си осигурят мълчанието им. Британското правителство все още разследва смъртта на учените, които са работили по проект за космическа отбрана. Ние бяхме създали група мутанти, а учените заплашваха да разгласят новината. Затова се отървахме от тях.

— Единственият проблем бил, че не са си довършили работата. Простете, но цялата тази работа ми напомня на цирк.

— Имате известно право. Допуснах грешка да оставя всичко на Емил. Голяма грешка наистина. Когато взех нещата отново в свои ръце, върнах доктор Маклийн и създадох нов научен екип. Те успяха да възстановят голяма част от работата.

— Емил ли беше виновен за наводняването на тунела под ледника?

— Моя грешка отново. Не му бях казала за истинското значение на шлема и той така и не се постара да го намери, преди да наводни тунела. За щастие, мадмоазел Лабел го беше взела и сега той е у мен. Даде ни липсващата информация и затворихме лабораторията. Както виждате, и ние допускаме грешки, но се учим от тях. За разлика от вас. Избягахте веднъж от тук, но се върнахте.

— Не съм сигурен, че това е грешка.

— Какво искате да кажете?

— Чували ли сте се наскоро с Емил?

— Не! — За първи път на лицето й се изписа съмнение. — Къде е той?

— Пуснете ни и с радост ще ви кажа.

— Изяснете се, моля.

— На път за тук се отбих до ледника. В момента Емил е задържан.

— Срамота! — каза тя, повдигайки пръсти. — Жалко, че не сте го убили.

— Блъфирате! Говорим за сина ви все пак.

— Няма нужда да ми напомняте за семейния ми дълг — отвърна студено тя. — Не ме интересува какво ще стане с Емил, нито с малоумния му приятел Себастиан. Емил планираше да ми отнеме властта. Щеше да се наложи сама да го унищожа. Ако сте го убил, сте ми направил услуга.

Остин се почувства така, сякаш току-що му се е паднал чифт двойки на игра на покер с високи залози.

— Трябваше да се досетя, че змиите понякога изяждат собствените си яйца.

— Не можете да ме засегнете с глупавите си обиди. Въпреки вътрешните си търкания, семейството ни е ставало все по-силно през вековете.

— Леейки реки от кръв.

— Какво ни интересува кръвта? Тя е най-лесно заменимата суровина на света.

— Някои биха поспорили.

— Представа си нямате в какво сте се забъркали — изсумтя мадам Фошар. — Мислите си, че ни познавате? Много пластове остават невидими за вас. Родът ни датира от зората на човечеството. Докато вашите прадеди са чоплели гнили дънери в търсене на ларви, първият Ланс вече бил измислил острието от кремък, закрепвал го на колове и го продавал на съседите си. Ние принадлежим на всички и на никой конкретно. Продавали сме оръжия на гърците срещу персийците и на персийците срещу гърците. Римските легиони са прекосили цяла Европа, размахвайки нашите мечове. А сега ще станем господари на времето и ще го подчиним на волята си, също както някога сме направили със стоманата.

— Добре, вие ще живеете още сто или хиляда години, а после какво?

— Въпросът не е колко дълго живееш, а какво правиш с времето си. Защо не се присъедините към мен, мосю? Находчивостта и куражът ви ме възхищават. Може дори да намеря място и за приятелите ви. Помислете си. Безсмъртие! Нима това не е най-съкровеното ви желание?

— Синът ви ми зададе същия въпрос.

— И?

През лицето на Остин премина хладна усмивка.

— Единственото ми желание е да пратя вас и приятелите ви при него в ада.

— Значи все пак сте го убил! — Мадам Фошар плесна с ръце. — Добра работа, мосю Остин, както и очаквах. Предполагам, се досещате, че предложението ми не беше сериозно. Ако съм научила нещо през последния век, то е, че съвестните хора винаги са опасни. Много добре! С приятелите ви поискахте да участвате в моята драма. Така да бъде! В замяна на това, че ме отървахте от сина ми, няма да ви убия веднага. Ще ви позволя да присъствате на зората на новия ден на земята. — Тя бръкна в роклята си и извади малка кехлибарена стъкленица. Вдигна я над главата си и каза: — Вижте, еликсирът на живота.

Остин си мислеше за друго: последните думи на Маклийн. Очите му леко просветнаха.

— Безумният ви замисъл никога няма да се осъществи — каза той тихо.

Расин го изгледа яростно и сви презрително устни.

— Кой ще ме спре? Вие ли? Как смеете да противопоставяте жалкия си интелект на мъдрост, трупана цял век?

Тя отвори стъкленицата, допря я до устните си и изпи съдържанието й. Лицето й сякаш засия с аура. Остин я погледна изумено за миг, съзнавайки, че става свидетел на чудо, но бързо се отърси от магията. Расин забеляза, че той натисна хронометъра на часовника си.

— Може спокойно да го изхвърлите — каза тя подигравателно, — в моя свят времето няма да има никакво значение.

— Простете, че ще пренебрегна съвета ви, но в моя свят времето все още има голямо значение.

Тя го изгледа, отметнала високомерно глава, след това даде знак на Марсел. Той се приближи и отведе тримата пленници в катакомбите.

Когато дървената врата се отвори и Марсел ги подкара навътре в коридорите, в ума му проблесна предупреждението на френския пилот: „Фошар имат минало“.