Изгубеният град

— Не бих заложил на това. Еликсирът може да не ви стигне.

— Невъзможно. Моите лаборатории ще продължат да произвеждат толкова, от колкото се нуждая.

— Имате ли пресни новини от острова?

— Няма нужда. Хората ми там знаят какво да правят.

— Хора там вече няма. Лабораториите ви са унищожени. Бях там и го видях с очите си.

— Не ви вярвам!

Остин се усмихна, но коралово сините му очи бяха безкрайно сериозни.

— Мутантите избягаха и набързо видяха сметката на полковник Стрега и подчинените му. Разбиха лабораториите ви, но те бездруго щяха да ви бъдат безполезни, защото островът и подводницата ви вече са в ръцете на британските военноморски сили. Водещият ви учен доктор Маклийн е мъртъв, застрелян от собствените ви хора.

Расин дори не трепна.

— Няма значение. С ресурсите, с които разполагам, мога да построя нови лаборатории на други острови. Що се отнася до Маклийн, така или иначе щях да се отърва от него, както и от всички останали. Вече имам формулата и тя лесно може да бъде възпроизведена. Аз спечелих, а вие и приятелите ви изгубихте.

Остин погледна часовника си.

— Жалко, че никога няма да видите утопията си — каза той, възвърнал самоувереността си.

— Изглежда, минаването на времето много ви вълнува — отбеляза Расин. — Да не би да ви задържам? Среща ли имате?

Остин я погледна право в очите, които излъчваха нажежена до червено ярост.

— Не, вие имате среща.

Тя се озадачи.

— Така ли? И с кого?

— Не с кого, а с какво. Това, от което се страхувате най-много.

Изражението на Расин стана още по-студено.

— Аз не се страхувам от нищо и от никого!

Тя се обърна рязко и се приближи до подиума.

Двойка с бели коси бяха пристъпили напред от кръга около платформата. Жената носеше табличка с кехлибарени стъкленици, подобни на тази, която Расин изпи в оръжейната. Мъжът държеше кутия от тъмно резбовано дърво с инкрустиран триглав орел от слонова кост.

Скай стисна още по-здраво ръката на Остин.

— Това са хората, които ме отвлякоха в Париж — прошепна тя. — Какво ще правим?

— Ще чакаме. — Той погледна отново часовника си, макар да бе минала едва минута от предния път.

Събитията се развиваха прекалено бързо. Остин започна да обмисля отчаян план. Спогледаха се с Дзавала, за да му даде знак да бъде нащрек. Джо лекичко кимна, че е разбрал. Следващите минути щяха да бъдат решаващи.

Расин бръкна в кутията и извади шлема. Чуха се тихи овации, докато тя се изкачваше по стълбите на подиума. Расин вдигна високо шлема, постави го на главата си и се огледа наоколо.

— Изминахте дълъг път до това светилище и се радвам, че всички успешно сте преминали по Моста на въздишките.

От събраното множество се чу приглушен смях.

— Няма значение. На връщане ще имате сили да скочите през пропастта. Скоро всички ние ще бъдем богове и простосмъртните ще ни се кланят, неспособни дори да си представят безмерното ни могъщество и мъдрост. Аз бях това, което сте вие сега. Но скоро и вие ще бъдете това, което съм аз сега.

Мадам Фошар свали шлема и последователите й попиваха красотата й с жадни, ненаситни очи.

— Аз приех последната доза от формулата само преди час. Сега, мои приятели, които сторихте толкова много за мен, е ваш ред. Вие ще изпиете истинския Философски камък, еликсира на живота, който мнозина напразно са търсили през вековете!

Жената с подноса започна да обикаля подиума. Нетърпеливи ръце се протягаха към стъклениците.

Остин чакаше напред да пристъпят Марсел и останалите от охраната. Тогава за кратко вниманието им щеше да бъде отвлечено от пленниците към прекрасното светло бъдеще, което ги очаква. Съмняваше се, че дори Марсел би устоял на вълнението. Остин се приближаваше с едва доловими стъпки към най-близкия пазач. Онзи вече беше омагьосан от спектакъла на подиума и беше свалил оръжието.

Ето че подадоха стъклениците на Марсел и хората му.

Остин възнамеряваше да скочи върху него и да го събори на земята, а Дзавала да грабне Скай и двамата да избягат към тунела. Съзнаваше, че това си е чисто самоубийство, но го дължеше на приятелите си, задето ги въвлече във всичко това. Той даде знак на Джо с очи и се подготви за скок. В този момент през тълпата се понесе тих шепот.

Допрели стъклениците до устните си, последователите на мадам Фошар бяха вперили очи в подиума.

Расин вдигна ръка към тънката си шия, сякаш нещо застана на гърлото й. В очите й се четеше неразбиране. После дланите й попипаха бузите. Кожата й сякаш се сгърчваше. След секунди стана жълта и сбръчкана, сякаш е поля киселина.

— Какво става? — попита Расин. Тя докосна косата си. Може да беше от светлината, но вместо златна, сега тя изглеждаше платинено бяла. Подръпна я леко с дългите си, хищнически пръсти, и в ръката й остана сив кичур. Тя го погледна с ужас. Бръчките по лицето й се умножаваха като по засъхваща кал. — Кажете ми какво става!

— Тя пак остарява! — прошепна някой, но думите му отекнаха като вик.