Изгубеният град

Надяваше се, че въздухът там ще бъде по-свеж, отколкото в катакомбите, но когато стигнаха до залата, се оказа, че тя е пълна с гъста мъгла от сив дим. Задушливите пари нахлуваха през дузината отдушници по стените. Остин си спомни думите на Расин за вентилационната система на подземния амфитеатър и предположи, че е свързана с вентилацията на самия замък.

Все още се виждаше сравнително ясно и тримата тичешком пресякоха залата. Излязоха през двойните врати и тръгнаха на прибежки по коридорите, докато стигнаха до галерията с портрети. Изрисуваният таван беше покрит от гъсти кълба дим, а температурата се доближаваше до тази в Сахара.

На Остин никак не му харесваше това и постоянно подканяше другите да побързат. Най-после стигнаха до входната врата и с радост откриха, че е отключена.

Изскочи на двора и поеха въздух с пълни гърди.

През отворената врата в замъка нахлу свеж въздух. Подхранен от кислорода, нажеженият въздух в галерията с портрети избухна със силен тътен. Пламъците запълзяха по стените, изпепелявайки маслените портрети на многобройните поколения Фошар.

Из задимения двор тичаха мъжки фигури — охраната на Расин. Всички обаче бяха заети да спасяват живота си и никой не обърна внимание на Остин и приятелите му. Тримата прекосиха двата моста и спряха чак при гротескния фонтан, където потопиха глави в хладната вода, за да отмият саждите от лютящите си очи и да успокоят раздразнените си гърла.

За няколко минути пожарът се разрасна. Докато тримата се отдалечаваха по алеята към гората, чуха силех грохот, сякаш тектонските плочи се наместваха една спрямо друга. Обърнаха се и видяха, че огромната сграда беше напълно обгърната от пламъци, с изключение на кулите, които се издигаха предизвикателно над черните облаци.

После и те се скриха в дима. Чу се втори тътен, още по-силен, последван от приглушен рев. В небето се издигнаха нови пламъци. За миг въздухът над замъка се избистри и Остин видя, че кулите също са изчезнали.

Замъкът се бе сринал до основи, а над руините беше надвиснал гъст облак с формата на гъба. Навсякъде валяха сажди, а облакът се гърчеше и извиваше като жив.

— Мили боже! — извика Скай. — Какво стана?

— Домът на Ъшър — рече Остин.

Скай изтри очите си с края на блузата си.

— Какво каза?

— Разказът на По. Семейство Ъшър и домът им били гнили до мозъка на костите си. Също като Фошар, и те се сринали под тежестта на делата си.

Скай погледна към мястото, на което доскоро се издигаше замъкът.

— Русо май ми допада повече.

Остин я прегърна. Тримата поеха по дългия път към цивилизацията. Няколко минути, след като излязоха от гората, чуха рев на мотор. След малко пред очите им се появи хеликоптер. Бяха твърде изморени да бягат и само го изгледаха апатично. Той кацна пред тях и отвътре се показа Пол Траут.

— Да ви предложа транспорт?

Остин кимна.

— Ако може, и душ.

— И една текила — допълни Дзавала.

— И вана — присъедини се Скай.

— Всичко по реда си — успокои ги Траут и ги поведе към хеликоптера. Гамей, която седеше зад контролните лостове, им се усмихна ослепително.

Закопчаха коланите и след секунди хеликоптерът се вдигна над дърветата, направи кръгче около черната димяща дупка, където някога се намираше замъкът Фошар, и ги понесе към свободата.

Никой повече не погледна назад.

31

Линията от кораби се простираше по ръба на континенталния шелф край Източния бряг на САЩ от залива Чесапийк чак до залива Мейн.

Няколко дни по-рано множество кораби на НАМПД и военноморските сили пристигнаха тук от всички краища на света и установиха първоначалния отбранителен периметър на стотина мили на изток от шелфа с надеждата да отблъснат инвазията на водораслите. Безмълвният противник обаче неумолимо настъпваше и ги избутваше назад.

Тюркоазеният хеликоптер на НАМПД беше във въздуха още от изгрев-слънце и следваше курс, който го отведе над издължената армада. Намираха се над нос Хатерас, когато пилотът, Джо Дзавала, погледна през стъклото и каза:

— Прилича на Саргасово море от хормони.

Остин свали бинокъла и се усмихна.

— Саргасово море е като цветна градина в сравнение с това тук.

Океанът беше развил раздвоение на личността. На запад от корабите водата беше синя, както обикновено, и осеяна с бели вълнички. На изток тя имаше нездрав жълтеникаво-зелен цвят, резултат от килимите от горгонова трева, които се простираха, докъдето стигаше погледът.

Остин и Дзавала наблюдаваха от хеликоптера как множеството кораби опитват най-различни техники да спрат безмилостното напредване на водораслите.

Военните стреляха широки залпове с големите си оръдия, но дупките, които пробиваха в килима от зеленина, веднага се запълваха отново. Самолети, излитащи от самолетоносачи, обстрелваха водораслите с бомби и ракети, които бяха точно толкова ефективни, колкото комар да ухапе слон. Разпалващи устройства съскаха върху повърхността на дебелия килим, основната част от който всъщност се намираше под вода. Фунгицидите, с които самолетите заливаха водораслите, се отмиваха на мига.