Изгубеният град

— Не го предлагам — уточни Остин търпеливо. — Както казах, дори ядрената бомба ще направи сравнително малка дупка в масата от водорасли.

— Аз не говоря за една ядрена бомба. Имаме хиляди, които щяхме да използваме срещу Съветския съюз. Ще засипем целия океан, а ако ни свършат, ще си купим от руснаците.

— Искате да превърнете океана в хранилище за ядрени отпадъци. Подобна кампания ще унищожи живота в океана.

— Тези ваши водорасли бездруго ще убият рибата. Както ви е известно, корабоплаването вече е затруднено. Всеки час губим милиарди долари. Проблемът застрашава градовете ни. Трябва да го спрем, независимо от средствата. Имаме „чисти“ бомби, които можем да използваме.

В залата закимаха множество глави. Остин виждаше, че така доникъде няма да стигнат. Помоли Дзавала да остане до края на заседанието, а самият той се качи на мостика. След няколко минути беше в кабината и се опитваше да се свърже по радиото със семейство Траут, които се намираха на „Сий Сърчър“ над Изгубения град. Бързо установи контакт с кораба и радистът го прехвърли към Пол, който насочваше едно средство с дистанционно управление (СДУ) от палубата.

— Привет от дивия и странен свят на доктор Стрейнджлав18 — поздрави го Остин.

— Моля?

— Ще ти обясня след малко. Как върви работата при вас?

— Върви — отвърна Траут без особен ентусиазъм. — Събираме проби със СДУ. Гамей и екипът й правят лабораторни анализи.

— Какво търсят?

— Надяват се да намерят нещо в молекулния строеж на водораслите, което да им помогне. Предаваме информацията на научния екип на НАМПД във Вашингтон, както и на други научни екипи по целия свят. Ами при тебе?

Остин въздъхна.

— Пробвахме всичко, което ни хрумна, но без успех. Вятърът откъм брега малко ни облекчава, но скоро всички заливи по източния бряг ще бъдат задръстени. Вече се виждат петна и в Тихия океан.

— Колко време имаме?

Кърт му предаде думите на Озбърн. Пол притихна.

— Имаш ли някакви проблеми с управлението на това нещо? — попита Остин.

— Районът около Изгубения град е сравнително чист. Заразата тръгва от тук, но се сгъстява на изток и запад.

— Скоро това може да остане единственото чисто място в целия океан. Гледай да си осигуриш път за връщане, за да не ви блокират водораслите.

— Вече разговарях с капитана. На юг има канал, но ако искаме да се измъкнем, трябва да тръгнем до двайсет и четири часа. Какво беше това за Стрейнджлав?

— Тук има един генерал Кайл, който ще се опита да убеди президента да изсипе върху океана всички ядрени бомби, с които разполага.

Траут се слиса, после рече:

— Не говори сериозно, нали?

— Напротив! Лидерите от цял свят са подложени на огромен политически натиск да направят нещо. Каквото и да е. Вицепрезидентът Сандекър може да възрази, но президентът ще бъде принуден да действа, дори планът да е безразсъден.

— Той не е безразсъден, той е направо… И няма да успее. Може да разкъсат водораслите на малки парченца, но те ще продължат да се възпроизвеждат. Ще бъде същата катастрофа. — Той въздъхна. — Кога да очакваме гъби над Атлантика?

— В момента тече среща. Решението може да бъде взето още утре. Когато машината се задейства, нещата могат да се придвижат много бързо, особено при положение, че горгоновата трева е стигнала до бреговете ни. — Той замълча. — Мислех си за Маклийн. Той не ти ли каза, че може да измисли средство срещу водораслите, използвайки формулата на Фошар?

— Да, смяташе, че е възможно. За съжаление, не разполагаме нито с Маклийн, нито с формулата.

Остин се сети за шлема, заровен под тонове камъни в замъка.

— Ключът се намира в Изгубения град. Каквото и да е причинило мутацията, то идва от там. Трябва да има начин да го използваме, за да се преборим с тая напаст.

— Да помислим — съгласи се Траут. — Маклийн знаеше, че във формулата му за удължаване на живота има грешка. Тя подмладяваше, но както научи Расин Фошар по трудния начин, беше непредсказуема и в крайна сметка водеше до още по-бързо състаряване.

— Точно това имах предвид. Природата винаги се стреми към баланс.

— Така е. Като ластик, който се връща, след като си го опънал.

— Не знам дали на мадам Фошар би й харесало да я сравняваш с ластик, но и аз имах предвид равновесието. Мутации се случват всеки ден, дори при хората. Природата си има начин да ги коригира, в противен случай щеше да има куп хора с по две или три глави… което може и да не е толкова лошо, като се замисля. Като говорим за остаряване, всеки жив вид има ген на смъртта, който убива старите индивиди, за да освободи място за новото поколение. Горгоновата трева е имала стабилно поведение, докато Фошар не са вкарали в уравнението ензим, който да наруши баланса. Рано или късно ластикът трябва да се върне обратно.

— Ами мутантите, които живяха толкова дълго?

— Там положението беше изкуствено създадено. Ако бяха оставени сами на себе си, вероятно щяха да се изядат един друг. И пак да настъпи равновесие.

— Константата тук е ензимът — обобщи Траут. — Той е факторът, който може да забави, а може и да ускори остаряването.

— Накарай Гамей пак да го погледне.

— Отивам да я видя.