Изгубеният град

Расин се обърна. Очите й губеха блясъка си и хлътваха все по-дълбоко. Ръцете й заприличаха на сухи съчки, а шлемът натежа в изнемощялата й ръка. Тялото й започна да се сгърбва, сякаш се смаляваше. Красивото й доскоро лице стана безформено, а мраморната й кожа се покри със старчески петна. Напомняше на жертва на скоротечна болест.

Най-сетне мадам Фошар проумя какво се случа с нея.

— Не! — опита се да извика тя, но гласът й беше пресипнал. — Неееее!

Краката й вече не можеха да я държат и тя падна на колене, после се захлупи по лице. Запълзя напред и протегна костеливата си ръка към Остин.

Той не беше безразличен към ужаса й, но именно Расин беше виновна за смъртта и нещастието на много хора. В погледа му нямаше и капка съжаление. Дамата с косата трябваше отдавна да я е застигнала.

— Желая ви приятен път към вечността — каза той.

— Откъде знаехте? — изхриптя тя.

— Маклийн ми каза. Програмирал е формулата така, че всъщност да ускорява състаряването. Третата доза от еликсира води до състаряване с един век в рамките само на час.

— Маклийн… — изсъска тя, потрепери и застина безжизнено.

В последвалата тишина последователите й свалиха стъклениците от устните си и ги пуснаха на земята.

Една жена изпищя и се спусна към тунела. Марсел и хората му бяха пометени от множеството, което побягна в паника.

Остин се хвърли върху най-близкия пазач и го повали с дясно кроше. Дзавала грабна Скай за ръката и тримата се затичаха, пробивайки си път през тълпата.

Марсел видя, че пленниците се опитват да избягат и хладнокръвно започна да стреля. Откосът мина през цялото множество от бели роби, покосявайки ги като невидим бич Божи, но и тримата вече бяха успели да се скрият в тунела.

Докато Скай и Дзавала тичаха към стълбите, Остин простреля ключалката, за да я блокира и да залости вратата, и ги последва. Куршумите звънтяха в металните решетки и заглушаваха виковете на умиращите.

Остин спря на първото ниво и каза на Джо и Скай да не го чакат. После сви в прохода, водещ към редовете за зрителите. Марсел и останалите главорези не си губиха времето с вратата, а намериха по-пряк път — изкачиха се по стената, която отделяше първия ред пейки от арената.

Остин се изкачи до следващото ниво. Дзавала и Скай го чакаха. Извика им да продължават и се втурна през прохода към следващия ред пейки. Марсел и хората му също бързо напредваха нагоре, събаряйки мумиите по пътя си.

Злополучният шеф на частната армия вдигна очи и като видя Остин, нареди на хората си да стрелят.

Остин бързо се скри. Куршумите надупчиха стената над главата му. Марсел щеше да го настигне след минути. Трябва някак да го спре.

Остин излезе смело напред. Преди Марсел и останалите да се опомнят, той взе един горящ факел, замахна с всичка сила и го хвърли напред. Пламъкът описа дъга и избухна в искри, когато се приземи сред групичка от мумии.

Напоените с борова смола древни останки мигом избухната в пламъци. Огънят се извиси във въздуха, а ухилените трупове експлодираха като фойерверки. Целият амфитеатър пламна и въоръжените мъже се завтекоха надолу, за да спасят кожите си. Марсел обаче не отстъпи. Продължи да стреля, докато стената от пламъците не го обгърна и автоматът му не замлъкна.

Огънят за секунди обхвана имитацията на Колизеума. Всички редове горяха, а във въздуха се издигаха черни облаци гъст дим. Настъпи неописуем ад. Остин имаше чувството, че е отворил вратата на нажежена ковашка пещ. Свел ниско глава, той побягна към стълбите. Димът лютеше на очите му и той не виждаше почти нищо, докато тичаше към най-горния ред на амфитеатъра.

Дзавала и Скай го чакаха нетърпеливо в началото на прохода, който водеше към катакомбите. Тримата се спуснаха по изпълнения с дим тунел, опипвайки стените, докато стигнаха до пропастта и Моста на въздишките.

Дзавала носеше факел, но той беше на практика безполезен сред черните кълба, излизащи от тунела. После изобщо угасна. Остин падна на колене и ръце и започна да опипва в мрака пред себе си. Пръстите му докоснаха твърда, гладка повърхност и той каза на другите двама да го последват. Опипвайки ръбовете на каменния мост, те запълзяха по тясната ивица в непрогледна тъмнина.

Горещият вятър, духащ откъм пропастта, този път беше наситен със задушлив пушек. Около тях се носеха сажди. Кашляйки, тримата бавно и мъчително стигнаха до отсрещната страна.

Връщането през катакомбите беше същински кошмар. Лабиринтът беше пълен с дим и трудно се ориентираха по преплетените коридори, но благодарение на факлите, които събраха по пътя, успяха да стигнат до костницата. На Остин и през ум не му бе минавало, че някой ден ще се радва да я види. Пътят към двора щеше да ги изведе от замъка, но не беше сигурен, че ще успее да го намери, затова предпочете да следва прохода към оръжейната.