Изгубеният град

Остин погледна часовника си и се помоли на боговете, бдящи над глупаците и авантюристите, което често е едно и също. С малко късмет злото семейство нямаше да има бъдеще.

Расин грабна един факел от стената и се втурна през вратата. Опиянена от свободата на преоткритата си младост, тя слезе грациозно по стълбите към катакомбите. Ученическото й въодушевление странно контрастираше с мрачната атмосфера, влажните стени и покритите с лишеи тавани.

Зад Расин вървяха Скай, Остин и един пазач, който следеше всяко негово движение, после Дзавала и още един пазач. Най-отзад крачеше Марсел, дебнещ като овчарско куче някой да не се отклони. Процесията мина покрай костницата и тъмниците, а след това слезе по стълбите още по-дълбоко в катакомбите, пълни с тежък и застоял въздух.

След последното стълбище се озоваха в тесен, сводест проход, дълъг трийсетина метра, който ги отведе до каменна врата. Двамата пазачи я отместиха. Отвори се тихо, сякаш беше монтирана на релси. Докато вървяха по следващия коридор, Остин се опита да прецени възможностите за бягство и стигна до извода, че такива няма. Поне засега. Пол и Гамей Траут бяха инструктирани да чакат, докато ги повика.

Идеше му сам да се срита. Сгреши в преценката си. Расин беше безскрупулна, беше поръчала убийството на брат си, но той дори не подозираше, че ще се отнесе така безчувствено към съдбата на собствения си син. Погледна към Скай. Тя се владееше добре — беше прекалено заета да маха паяжините от косата си, за да мисли за бъдещето. Единствено, за което Остин се молеше в момента, бе да не се наложи тя да плати за погрешните му преценки.

Проходът отново свърши с каменна врата. Расин мина през нея и размаха факела във въздуха. Пламъкът запращя и освети каменна плоча, широка около шейсет сантиметра, която сякаш стърчеше в празното пространство от ръба на пропаст.

— Наричам го Моста на въздишките — каза Расин, а гласът й отекна в бездната. — Много по-стар е от този във Венеция. Чуйте! — Вятърът виеше долу като хор от изгубени души и развяваше дългата й сатенена коса. — Най-добре не спирайте.

После тръгна смело напред по плочата.

Скай се поколеба. Остин я хвана за ръката и двамата заедно последваха трепкащия пламък от факела в ръцете на Расин. Вятърът издуваше дрехите им. Разстоянието беше по-малко от десет метра, но те се чувстваха така, сякаш трябва да изминат десет километра над пропастта.

Дзавала, който беше роден атлет и бивш боксьор, премина по моста с увереността на опитен въжеиграч. Пазачите, включително Марсел, пристъпваха бавно и отдалеч личеше, че не харесват тази част от задълженията си.

Стигнаха до здрава дървена врата, която ги изведе от мрежата от тунели. Озоваха се сред някакво огромно пространство. Въздухът беше сух и наситен с ухание на борове. Намираха се на пътека, широка около три метра. Расин се приближи до ниската стена между две масивни квадратни колони и махна на другите да я последват.

Пътеката всъщност представляваше най-горният ред на амфитеатър. Към арената се спускаха още три реда седалки, осветени от наредени в кръг факли. Местата бяха заети от стотици безмълвни зрители.

Остин гледаше огромното открито пространство през една арка.

— Пълна сте с изненади, мадам Фошар.

— Малко са страничните хора, допуснати до светая светих на семейство Фошар.

Страхът на Скай за момент отстъпи пред научното й любопитство.

— Това е точна реплика на Колизеума — каза тя. — Подредбата на колоните, аркадата, всичко е направено по същия начин, с изключение на размерите.

— Точно така — потвърди Расин. — Умалена версия на Колизеума, построена от носталгия от римския проконсул в Галия, на когото му липсвали домашните развлечения. Когато предците ми избирали място за замъка си, си помислили, че ако построят дома си върху земята, на която гладиаторите са проливали кръвта си, ще могат да попият от военния им дух. Семейството ми е внесло някои подобрения като например уникална вентилационна система, но иначе всичко си е така, както са го намерили.

Остин беше озадачен от зрителите. Очакваше да чуе приглушени разговори, шумолене, покашляния. Но цареше пълна тишина.

— Кои са тези хора? — попита той.

— Нека ви запозная.

Слязоха надолу по ронливите стълби. Щом стигнаха до нивото на земята, един от пазачите отвори желязната врата и преминаха през малък тунел. Расин обясни, че това е пътят, по който минавали гладиаторите и артистите. Озоваха се на кръгла арена, покрита с фин бял пясък.

В средата на арената имаше правоъгълен мраморен подиум висок около метър и половина. От двете му страни имаше издълбани стъпала. Остин тъкмо разглеждаше безжизнените лица на пазачите, наредени около арената, когато чу възклицанието на Скай и усети стисването на ръката й.

Проследи погледа й към първия ред пейки. На жълтите пламъци на факлите се виждаха скелетни усмивки и пергаментови лица. Изведнъж осъзна, че стои пред публика от мумии. Всички редове бяха заети от съсухрени тела, които гледаха към арената с отдавна мъртви очи.

— Всичко е наред — каза той с равен глас, — няма да те наранят.

Дзавала беше зашеметен.