Изгубеният град

Остин гледаше през бинокъла. Скай се качи в някаква кола, която тръгна нагоре по склона към едната страна на ледника и изчезна зад дърветата. Все едно земята я погълна. Остин се наведе през перилата на кораба и погледът му бе привлечен от Ла Ланг дю Дормьор. С грапавата си повърхност и тъмни зъбери от двете страни ледникът приличаше на пейзаж от Плутон. По леда блестяха слънчеви лъчи, но не успяваха да омекотят студените вълни, които се надигаха от повърхността му и се носеха по огледалното езеро.

Мислейки си за теорията на Скай, че керваните по Кехлибарения път са минавали покрай езерото, той се опита да се постави на мястото на древните пътешественици и се зачуди как ли са възприемали огромния глетчер. Най-вероятно за тях той е бил творение на боговете, които е трябвало да бъдат умилостивени. Може би подводната гробница е имала нещо общо с ледника. Нямаше търпение да я проучат. Лесно можеше да слезе сам долу, но Скай никога нямаше да му прости. При това с право.

Остин отиде да се увери, че батискафът е готов за потапяне, щом тя се върне. Докато го изследваше най-прецизно, в главата си чуваше гласа на баща си, който му напомняше да провери всеки детайл. Именно баща му, богат собственик на компания за корабен скрап в Сиатъл, беше научил Кърт на основните принципи на мореплаването. Още помнеше първите съвети. Никога не връзвай възел, който не може да бъде развързван от раз, дори въжето да е мокро. И винаги поддържай лодката си във форма като за изложба.

Остин прие присърце бащините завети. Възлите, които усвои с постоянна практика, никога не се заплитаха. Грижеше се въжетата на лодката, която баща му построи специално за него, да бъдат винаги добре накатани, дървото — лакирано, а металните части — без ни едно петънце от ръжда. Отнесе тия съвети и в колежа. Докато учеше за магистър по системна администрация в Университета на щата Вашингтон, той посещаваше и утвърдена школа по водолазен спорт в Сиатъл, където получи диплома за професионален водолаз и придоби висока квалификация в различни области.

След колежа работи две години на нефтени платформи в Северно море, след което се върна за шест години в компанията на баща си, преди да бъде привлечен от ЦРУ в никому неизвестен клон за подводно разузнаване. В края на Студената война ЦРУ закри отдела за подводно разузнаване и Кърт се прехвърли в НАМПД.

Любител на философията и на стремежа й към истината и скрития смисъл на нещата, Остин знаеше, че съветите на баща му се отнасят не само до практическите грижи за лодките. С прости думи баща му говореше за живота и за необходимостта човек винаги да бъде готов за неочакваното. Този съвет Остин прие много сериозно и вниманието му към детайлите неведнъж бе спасявало живота му, както и този на други хора.

Провери акумулаторите, увери се, че резервоарите с въздух са заменени с нови, и с опитно око огледа целия батискаф. Накрая доволно почука по прозрачния купол.

— Като за изложба! — рече той усмихнато на себе си.

После слезе на палубата на „Мумичуг“. Двайсет и четири метровият катамаран беше най-малкият изследователски съд на НАМПД, на който беше работил. Също като малката рибка, на която беше кръстен, той се чувстваше у дома си както в сладка, така и в солена вода. Представляваше модифицирана версия на кораб, предназначен за крайбрежна работа в непокорните води на Нова Англия.

Беше здрав и бърз, с мощни дизелови двигатели, благодарение на които развиваше 20 възела. Имаше място за осем души и беше идеален за кратки мисии. Въпреки малкия си размер, лебедките и А-образната рамка можеха да влачат тежки товари. А един по-голям съд не би могъл да стигне по криволичещата река до ледника.

Тъй като Скай я нямаше да си говорят, Остин си взе чаша кафе от камбуза и слезе в лабораторията за дистанционно наблюдение — малко помещение, натъпкано с компютърни монитори. Като всичко останало, и лабораторията те предизвикваше да я подцениш. В действителност електронни нерви и ганглии свързваха мониторите със сложна система от прибори.

Настани се пред един екран, отпи от кафето и извика на дисплея изображението на сонара за страничен обзор. Пионерът на този тип сонари беше доктор Харолд Еджъртън, който през 1963 г. пръв беше монтирал подобен уред на лодката си. Той позволяваше на повърхностните съдове да покриват големи площи от дъното и изцяло промени подводните издирвателни техники.

Когато „Мумичуг“ пристигна, Скай беше помолила да огледат брега от страната на ледника, който би представлявал сериозно препятствие пред керваните. Смяташе, че древните пътници най-вероятно са почивали край реката, преди да я прекосят, и че на това място може да е имало селище. Самият воден път може да е бил използван като помощен към Кехлибарения път.