Изгубеният град

Докато батискафът беше потопен, корабът бе продължил сонарното обследване по периметъра на езерото. Остин искаше да види какво е открил той. Настрои екрана на бавно превъртане на изображенията и пред очите му се показаха високо разделителни картини, напомнящи на два кехлибарени водопада. Вдясно на екрана бяха изписани географските координати и местоположението им върху малка карта.

За осмислянето на сонарните изображения е нужно опитно око, пък и не е най-вълнуващото занимание. Равното песъчливо дъно на Ланг дю Дормьор беше особено еднообразно. Остин се улови, че мозъкът му се унася и клепачите му натежават. Изведнъж рязко ги отвори, заинтригуван от една аномалия. Върна назад и се приведе, за да разгледа по-добре тъмния кръст на равния фон, а после с едно кликване на мишката го увеличи.

Беше самолет, дори кабината се виждаше. Кликна на иконката за печат и след няколко секунди принтерът изплю картината. Разгледа я на силна светлина. Част от крилото липсваше. Надигна се от мястото си и тъкмо се насочи към вратата, за да уведоми капитана за откритието си, когато Франсоа влетя в лабораторията. Беше очевидно разтревожен. Обикновено на лицето на французина беше изписана невъзмутима усмивка, а сега изглеждаше така, сякаш току-що е чул, че Айфеловата кула е паднала.

— Мосю Остин, трябва бързо да дойдете на мостика.

— Какво има?

— Мадмоазел Скай!

Стомахът на Остин се сви.

— Какво е станало?

Последва неразбираем порой от думи на френско-английски. Остин го избута настрани и се втурна нагоре, взимайки по две стъпала наведнъж. Капитанът беше в кабината и говореше по радиото. Когато видя Кърт, каза: „Attendez“ и остави микрофона настрани.

Капитан Джак Фортие беше слаб мъж от френско-канадски произход, който беше взел американско гражданство, за да работи за НАМПД. Френският му език се оказа много полезен в тази експедиция, макар някои от местните да се кискаха зад гърба му на силния му квебекски акцент. Фортие беше казал на Остин, че присмехът не го притеснява, защото неговият език всъщност е по-чист, незамърсен от местни диалекти, както във Франция. Всъщност този човек като че ли не се притесняваше от нищо и сега Остин определено се изненада от намръщеното му, тревожно лице.

— Какво е станало със Скай? — попита той направо.

— Говоря с един от шефовете на електроцентралата. Станал е инцидент.

Остин изтръпна.

— Какъв инцидент?

— Скай и неколцина други са били в тунел под ледника.

— Как се е озовала там?

— Долу има обсерватория за изучаване на движението на ледника. Разположена е в системата от тунели, които електрокомпанията е прокарала, за да взима вода от ледника. Явно нещо се е случило и тунелът е бил наводнен.

— Успели ли са да се свържат с обсерваторията?

— Не, телефонът е прекъснат.

— Значи не знаем дали са живи или мъртви.

— Да — прошепна едва чуто Фортие.

Макар новината да разтърси Остин, той си пое дълбоко въздух, издиша бавно и събра мислите си.

— Кажете на шефа на централата, че искам да се срещна с него. Да приготви подробни карти на тунелите. Искам лодка, която да ме закара до брега. — Остин млъкна за секунда, осъзнавайки, че най-грубо раздава заповеди на капитана. — Извинявайте, не исках да звуча като изнервен сержант. Корабът е ваш. Това са само предложения.

— Ще бъдат приети — усмихна се капитанът. — Не се притеснявайте. Аз идея си нямам какво да правим. Корабът и екипажът са под ваше командване.

Капитан Фортие взе отново микрофона и заговори на френски.

Остин гледаше ледника през прозореца на кабината. Стоеше неподвижно като бронзова статуя, но това беше измамно спокойствие. Мислите му препускаха, анализирайки различни стратегии. Но знаеше, че това е вятър и мъгла: не можеше да състави план, преди да разбере с какво си има работа.

Спомни си обаятелното лице на Скай на слизане от кораба. Съзнаваше, че шансовете му не са големи, но се закле отново да види тази усмивка.

На брега го чакаше камион. Шофьорът подкара нагоре към електроцентралата колкото можеше по-бързо. Когато наближиха кубичната сграда от сив бетон в подножието на стръмния планински склон, Остин видя мъж, който крачеше напред-назад пред входа. Камионът спря и онзи се втурна към тях, отвори вратата на Остин и протегна ръка да се здрависа.

— Parlez-vous Frangais, Monsieur Austin?4

— Parle, но малко — отвърна Остин, слизайки от камиона.

— Добре — каза мъжът с отстъпчива усмивка. — Аз говоря достатъчно добре английски. Казвам се Ги Лесар, отговорник на централата. Ужасна случка.

— Значи сте наясно, че времето ни е скъпо — отбеляза Остин.

Лесар беше нисък, жилав мъж със слабо лице и грижливо оформени мустаци. От него се излъчваше напрежение, сякаш се беше включил към някой от далекопроводите, опънати по високите метални стълбове.

— Да, разбирам. Елате. Ще ви обясня положението. — И той с отривиста походка го поведе към входа.

Когато влезе в малкото семпло фоайе, Остин се огледа.

— Очаквах нещо по-голямо — каза той.

— Не се лъжете. Това е само портал. Използва се предимно за офиси и живеене. Самата централа е разположена дълбоко във вътрешността на планината.