Изгубеният град

— Изминали сме дълъг път от скромното си начало. Предците ни са били оръжейни майстори в Кипър, средиземноморското кръстовище на търговията. Кръстоносците, достигнали острова, се възхищавали на работата ни. Обичай било богатите благородници да имат лични оръжейници. Дедите ни се преместили във Франция и създали няколко занаятчийски гилдии. Семействата се женели и създавали съюзи помежду си.

— От там ли идва триглавият орел в герба ви?

— Много сте наблюдателен, мосю Остин. Да, но с времето другите фамилии постепенно отпаднали и Фошар поели бизнеса в свои ръце. Управлявали множество специализирани магазини и имали агенти в цяла Европа. Търсенето никога не намалявало: от Трийсетгодишната война до Наполеон. Френско-пруската война се оказала рентабилна и подготвила сцената за Първата световна война.

— Което ни отвежда до вашия прачичо.

Тя кимна.

— Войната изглеждала неизбежна и Жул ставал все по-мрачен. Но дотогава ние сме се били превърнали в оръжеен картел, наречен „Ланс“13. Жул се опитал да накара семейството да се откаже от надпреварата, но било твърде късно. Както Ленин е казал, Европа била като буре с барут.

— На което му е трябвала само искрата от убийството на австрийския ерцхерцог Фердинанд.

— Франц Фердинанд е бил прост хулиган — махна тя с ръка, — смъртта му е била повече оправдание, отколкото искра. Международните оръжейни индустрии имали взаимни споразумения и патенти. Всеки изстрелян куршум или взривена бомба значели печалба за собствениците и акционерите. Круп правели пари от смъртта на германските войници, „Ланс“ — от гибелта на френските. Жул знаел, че така ще стане, и фактът, че в крайна сметка той е отговорен за това, го побъркал.

— Поредната жертва на войната?

— Прачичо ми бил идеалист. Страстта му го довела до преждевременна и безсмислена смърт. Тъжното е, че от нея нямало повече полза, отколкото от смъртта на кой да е войник в окопите. Само няколко десетилетия по-късно политиците ни въвлякоха в следващата световна война. Заводите на Фошар бяха сринати от бомбардировките, работниците ни — убити. Бързо се съвзехме и наваксахме загубите по времето на Студената война. Но светът се промени.

— На мен още ми се струва доста опасно място — рече Остин.

— Да, оръжията са по-смъртоносни от всякога, но конфликтите са по-регионални и краткотрайни. Правителствата, включително вашето, изместиха големите търговци на оръжие. Откакто наследих ръководството на „Ланс“, спряхме заводите и в момента сме на практика холдингова компания — подизпълнител за стоки и услуги. Предвид страха от агресията на някои държави и тероризма, бизнесът ни е стабилен.

— Удивителна история — каза Остин, — благодаря ви, че я споделихте с нас.

— Да се върнем към настоящето — кимна тя. — Мистър Остин, какви са възможностите за изваждане на самолета, който сте открили в езерото?

— Ще бъде трудно, но не и невъзможно за компетентен екип. Мога да ви препоръчам някои имена, ако желаете.

— Ще ви бъда задължена. Бихме искали да си върнем всички неща, които по право ни принадлежат. Възнамерявате ли да се връщате в Париж днес?

— Така сме планирали.

— Добре, ще ви изпратя.

Мадам Фошар ги поведе по друг коридор, по стените на който висяха стотици портрети. Тя се спря пред този на мъж с дълго кожено палто.

— Ето това е моят прачичо Жул Фошар — каза тя.

Мъжът на картината имаше орлов нос и мустаци.

Стоеше пред самолет, подобен на този, който Остин беше видял в музея. Носеше същия шлем, който Скай беше дала на приятеля си Дарне.

Скай тихо възкликна. Беше едва чуто, но мадам Фошар се вгледа втренчено в нея и попита:

— Има ли проблем, мадмоазел?

— Не — прокашля се тя. — Възхитих се на шлема. И той ли е в колекцията ви?

Расин продължаваше да я гледа изпитателно.

— Не. Не е.

Остин се опита да смени посоката на разговора.

— Не си приличате много.

Расин се усмихна.

— Семейство Фошар са с остри черти. Ние приличаме на дядо ми, който не е бил Фошар по кръв. Оженил се за жена от семейството и приел фамилията. Било е уговорен брак, целящ да укрепи съюза между двете фамилии. По това време Фошар нямали мъжки наследник, затова са се сдобили с такъв.

— Интересно семейство — отбеляза Скай.

— И половината не знаете. — Расин Фошар погледна отново към Скай, замисли се и се усмихна. — Хрумна ми чудесна идея. Защо не останете за вечеря? Така или иначе съм поканила неколцина гости. Организирали сме малък маскен бал, също като в добрите стари времена.

— Чака ни дълъг път до Париж, а и не си носим костюми — опита се да отклони поканата Остин.

— Можете да пренощувате тук. За костюмите не се безпокойте — винаги имаме няколко резервни. Ще ви изберем нещо подходящо. Ще тръгнете утре рано сутринта. Не приемам „не“ за отговор.

— Много сте мила, мадам Фошар, но не бихме искали да се натрапваме — каза Скай.

— Изобщо не се натрапвате! Сега, ако ме извините, ще поговоря със сина си за организацията довечера. Можете спокойно да се разходите по първия етаж на замъка. На горните етажи живеем.

Без да каже и дума повече, мадам Фошар бързо се отдалечи по коридора, оставяйки ги в компанията на предците си.