Изгубеният град

Четиримата мъже се качиха в надуваемата лодка и бързо преодоляха разстоянието между двата кораба. Бек, който стоеше на кормилото, направи маневра към горящия съд. След като никой не стреля по тях, той се върна да огледа отблизо и се насочи към стълбата, която висеше отстрани на палубата близо до носа.

Заслонени от стръмните стени на кораба, те сложиха противогазите и нарамиха оръжията, след което се качиха на покритата с дим палуба. Бек взе най-неопитния със себе си, а другите двама изпрати да заобиколят от другата страна към кърмата.

Срещнаха се след секунди, без да са видели жива душа и тръгнаха към мостика. Придвижваха се на бързи прибежки, като всеки от двата екипа прикриваше другия.

— Мейдей! Мейдей! Моля отговорете!

Гласът идваше през отворената врата на кабината с щурвала. Но когато влязоха вътре, не видяха никого.

Бек се приближи и разгледа касетофона, поставен до микрофона. Беше настроен така, че да повтаря съобщението отново и отново. В главата му светна червена лампа.

— По дяволите! — изруга един от хората му. — Каква е тази смрад?

Миризмата проникваше през противогазите.

— Зарежи вонята — тихо каза Бек, щраквайки предпазителя на оръжието си. — Връщаме се в лодката. Бързо!

Думите едва бяха излезли от устата му, когато кабината се изпълни със смразяващ кръвта вик. През отворената врата влетя ужасяващо същество. Действайки по инстинкт, Бек извади оръжието с едно движение и стреля от хълбок.

Чуха се още писъци, смесени с виковете на мъжете. Пред очите им се мярнаха дълги бели коси, жълти зъби, светещи червени очи, мятащи се тела.

Късоцевката изхвърча от ръцете му. Мършави пръсти се вкопчиха в гърлото му. Силните ръце го изхвърлиха на палубата, а в ноздрите му нахлу непоносимата миризма на разложена плът.

12

По обляното от слънце шосе във френската провинция се носеше „Ролс Ройс Силвър Клауд“, подминавайки размазаните от скоростта ферми, зелени поля и жълти купи сено. Преди да отлети за Прованс, Дарне им предложи колата си. За разлика от колегата си Дърк Пит, който предпочиташе екзотичните автомобили, у дома Остин караше една от безличните коли от автопарка на НАМПД. Сега, когато „Ролс Ройс“-ът хвърчеше по хълмове и долини, той се чувстваше като на летящо килимче.

Скай седеше до него с разпилени от вятъра коси. Тя забеляза леката усмивка на устните му.

— Давам петаче да разбера какво си мислиш.

— Радвах се на добрия си късмет. Карам великолепна кола през пейзажи, достойни за картина на Ван Гог, до мен седи прекрасна жена и на всичкото отгоре НАМПД ми плаща за това.

Тя погледна с копнеж преминаващите пред погледа им картини.

— Всъщност, жалко, че ти плащат. Иначе можеше да забравим за Фошар и да идем, където си поискаме. Писна ми от тази гадна история.

— Няма да отнеме много време — отвърна Остин. — Преди малко подминахме очарователен auberge9 След визитата при мадам Фошар, можем да спрем там за вечерята, която все отлагаме.

— Още една причина да приключим колкото можем по-бързо срещата с нея. — Наближиха кръстовище Скай погледна картата. — Скоро трябва да се отклоним.

След няколко минути Остин подкара по тесен макадамов път. От него се отклоняваха черни пътища водещи към лозята, които се простираха, докъдето поглед стигаше. Най-сетне лозята се разредиха и се озоваха пред електрифицирана телена ограда, на която висяха табели с надпис „Преминаването забранено“ на няколко различни езика. Портата беше отворена, така че те продължиха и стигнаха до гъста гора. Дърветата притискаха пътя от двете страни, а короните им възпираха слънчевите лъчи.

Температурата падна с няколко градуса. Скай зиморничаво обви ръце около раменете си.

— Студено ли ти е? Мога да вдигна прозорците — предложи Остин.

— Не, добре съм. Не бях готова за рязката промяна от слънчевите поля и лозя. Тази гора е толкова… зловеща.

Остин хвърли поглед през прозореца. Зад гъстите дървета се виждаше само тъмнина. От време на време между тях се откриваше някое усойно блато. Включи фаровете, но те само подчертаха мрака.

След това околността се промени. Пътят се разшири, ограден от двете страни от високи дъбове. Клоните им се сплитаха високо над главите и образуваха дълъг тунел, който се простираше поне на километър пред тях, след което внезапно свършваше. Пътят започна да се изкачва нагоре.

— Mon Dieu10! — възкликна Скай, когато видя масивното гранитно здание на хълма пред тях.

Остин обхождаше с поглед заострените кули и високите назъбени стени.

— Имам чувството, че сме преминали през прозорец във времето и сме се озовали в Трансилвания през четиринайсети век.

— Величествено по някакъв злокобен начин — каза тихо Скай.

Запленен от архитектурата, Остин я погледна косо.

— Същото са казвали и за замъка на Дракула.

Той подкара „Ролс Ройс“-а по алеята, покрита с бял чакъл. Минаха покрай фонтана, в средата на който облечени с брони мъже си нанасяха смъртоносни удари в кървава битка. Бронзовите им лица бяха изкривени от болка.

— Очарователно!

— Гротескно — отврати се Скай.