Изгубеният град

Компанията му беше разработила специална програма за сигурността на изследователските кораби, които бяха особено уязвими за нападения, защото дълго време стояха закотвени на едно място, за да събират проби и да подпомагат батискафи. За пиратите закотвеният кораб е като легнала патица за ловеца.

Бек и екипът му от тюлени се намираха на борда на „Атлантида“ заради по-рано договорен ангажимент с Океанографския институт „Уудс Хоул“. След неколкодневен престой над Изгубения град „Атлантида“ трябваше да продължи към Индийския океан и поради тази причина бе наел СМС. Бек, който участваше лично във всички операции, в които можеше, държеше екипажът и собствените му хора да бъдат добре подготвени. Беше чел за Изгубения град в едно списание и нямаше търпение да се включи в експедицията.

Бек беше малко под шейсетте, с прошарена коса и бръчици около сивите си очи. Водеше постоянна битка с появяващото се шкембенце с диети и упражнения. И все пак беше съхранил нагласата си на кайманова костенурка и жилавостта си, които му бяха помогнали да се справи с трудното, понякога сурово обучение на морски тюлен. Сега самият той управляваше компанията си с желязна ръка и с военна дисциплина.

По време на пътуването Бек и тричленният му екип от бивши тюлени проведоха стандартното обучение и тренировки на екипажа и учените. Обясниха им, че най-големите съюзници на пиратите са бързината и изненадата. Научиха ги как да променят плановете си, да ограничават достъпа на пристанищата, да пътуват дневно време, да забелязват потенциалните заплахи, да насочват прожекторите, да повишат бдителността на нощните вахти, да отблъскват опити за превземане с противопожарните шлангове. А ако всички тези мерки се окажеха недостатъчни, да дадат на пиратите всичко, което поискат. Нито един компютър не струва колкото човешки живот.

Обучението премина добре, но с увеличаването на научната активност на борда съображенията за сигурност останаха на заден план. За разлика от Югоизточна Азия и Африка, водите около Средноатлантическия хребет не се смятаха за опасни. Имаше известно вълнение при спускането на „Алвин“, но след това нямаше какво да правят, докато батискафът не се върне.

И точно когато нарасна тревогата за „Алвин“, се появи и този странен кораб. За Бек това не беше просто съвпадение.

Макар да знаеше, че не се намират в опасни води, и да не виждаше нищо заплашително в поведението на кораба, той го наблюдаваше изкъсо. Когато корабът спря на място, Бек се качи на мостика да се консултира с капитана. С влизането си в кабината чу писклив глас по радиото:

— Мейдей! Мейдей! Моля отговорете!

Капитанът държеше микрофона в ръка и се опитваше да установи връзка.

— Сигналът получен! Тук изследователски кораб „Атлантида“! Моля уточнете какъв е проблемът!

Сигналът се повтори без промяна.

В това време от палубата на другия кораб се вдигна гъст черен дим.

Капитанът погледна през бинокъла.

— Изглежда, има пожар в един от трюмовете.

Той нареди „Атлантида“ да се приближи до бедстващия кораб. Сигналът за помощ продължаваше да се повтаря. „Атлантида“ спря на двеста метра от товарния кораб. Бек го огледа внимателно. Трюмът продължаваше да бълва дим, но за негово учудване, на палубата нямаше жива душа. При пожар на борда обикновено целият екипаж е там, струпан по перилата — опитват се да привлекат вниманието, да спускат спасителните лодки, дори да скачат във водата.

Бек усети смътно безпокойство — нещо не е наред.

— Какво мислите? — попита той капитана.

Капитанът свали бинокъла.

— Не мога да разбера. Пожарът едва ли е парализирал целия екипаж. Допреди минута някой управляваше този кораб. И явно има човек на мостика, който изпраща сигнал за помощ. Най-добре да изпратя хора да проверят. Може да се окаже, че огънят е хванал всички долу и не могат да излязат.

— Използвайте моите хора — предложи Бек. — Те са обучени и за абордаж, и за оказване на първа помощ. Освен това са се размързеливили и упражнението ще им дойде добре — ухили се той.

— С удоволствие — прие капитанът, — бездруго си имам достатъчно грижи с „Алвин“.

Той нареди на първия помощник да приготви една от малките лодки.

Хората на Бек стояха на палубата, приковали очи в драматичната сцена на горящия кораб. Той им заповяда да приготвят оръжията и мунициите си.

— Много се отпуснахте, момчета — каза той. — Приемете го като тренировка, но дръжте оръжията си заредени. Винаги нащрек!

Екипът му се залови за работа. Мъжете се бяха отегчили от бездействието и приветстваха разнообразието. Морските тюлени са прочути с нестандартното си облекло. Набитото око веднага би разпознало характерните кърпи за глава, които тюлените предпочитаха пред шапките, въпреки че бяха заменили камуфлажните униформи с дънки и ризи.

Дори малък отряд като този на Бек можеше да произведе силна огнева мощ. Държаха оръжията си скрити в дрехите и далеч от очите. Бек предпочиташе късоцевка дванайсети калибър, която можеше да разсече човек на две. Хората му носеха черни „Кар-5“, компактна версия на М-6, така популярна сред тюлените.