Изгубеният град

Остин паркира близо до извития мост над рова с вода. От зелено–кафявата повърхност на застоялата вода се носеше миризма на блато. Минаха по моста и след портата се озоваха в обширен павиран двор, който обграждаше целия замък и го отделяше от стените около него. Никой не ги посрещна, така че те продължиха напред и се качиха по стълбите към терасата, опасваща предната част на сградата.

Остин сложи ръка на масивното чукало на дървената врата, облицована с железни ленти.

— Изглежда ли ти познато?

— Същият орел като на шлема и на самолета.

Той кимна, вдигна чукалото и удари два пъти.

— Предчувствам, че вратата ще ни отвори беззъб гърбушко на име Игор.

— Ако се окажеш прав, ще си плюя на петите.

— Ако се окажа прав, ще те помоля да не ми се изпречваш на пътя.

Мъжът, който им отвори, обаче не беше нито беззъб, нито гърбав. Беше висок, рус и облечен с бял костюм за тенис. Може да беше на четирийсет или петдесет, но нямаше как да се определи със сигурност защото лицето му бе гладко, а фигурата — стройна като на професионален спортист.

— Вие трябва да сте мистър Остин — каза той с широка усмивка и протегна ръка за поздрав.

— Точно така. А това е асистентката ми мадмоазел Буше.

— Аз съм Емил Фошар. Приятно ми е да се запознаем. Много мило от ваша страна да дойдете чак от Париж. Майка ми с нетърпение ви очаква. Моля, последвайте ме.

Той покани гостите в просторно фоайе и с отривиста крачка ги поведе по застлания с килим коридор. Високите сводести тавани бяха изрисувани с митични сцени с нимфи, сатири и кентаври сред неземни горски пейзажи.

— Дотук с теорията ти за Игор — прошепна Скай в ухото на Остин.

Коридорът изглеждаше безкраен, но в никакъв случай скучен. По дървената ламперия на стените бяха закачени огромни гоблени със средновековни ловни сцени, на които благородници и земевладелци в реални размери пробождаха със стрели злощастни елени и глигани.

Фошар спря пред една врата, отвори я и ги покани да влязат.

Стаята, в която се озоваха, контрастираше с грандоманската архитектура на останалата част от замъка. Беше малка и интимна, а с ниския си таван, греди и лавици със стари книги напомняше на селска къщурка. Една жена седеше в ъгъла на кожен стол и четеше на светлината на високия прозорец.

— Майко — тихо я повика Фошар, — гостите ни пристигнаха. Това са мистър Остин и неговата асистентка, мадмоазел Буше.

Скай беше избрала фалшивото име от телефонния указател на Париж.

Жената се усмихна и като остави книгата си, стана, за да ги поздрави. Беше висока, с почти военна стойка. Черният й делови костюм и бледолилавият шал подчертаваха бледата й кожа и сребристата коса. Тя се приближи с грацията на балерина и им подаде ръка. Ръкостискането й беше учудващо силно.

— Моля, седнете — покани ги тя, показвайки два удобни кожени стола. После се обърна към сина си. — Гостите ни вероятно са жадни след дългия път. — Говореше английски без акцент.

— Ще се погрижа на излизане — отвърна Емил.

След малко се появи прислужник с табла със студена минерална вода и чаши. Докато мадам Фошар отпращаше прислужника и наливаше води в чашите им, Остин внимателно я наблюдаваше. Не можеше да определи точно възрастта й, също като при сина й. Можеше спокойно да бъде както на четирийсет, така и на шейсет. Независимо от възрастта си, тя се отличаваше с класическа красота. С изключение на мрежата от ситни бръчици, кожата й беше безупречна като порцелан, а сивите й очи бяха будни и интелигентни. Усмивката й варираше от подкупваща до загадъчна, а когато говореше, в гласа й се долавяха много малко от дрезгавите нотки, характерни за напредналата възраст.

— Много мило от ваша страна да дойдете чак от Париж, мистър Остин.

— Ни най-малко, мадам Фошар. Предполагам, че сте заета с множество ангажименти, и се радвам, че успяхте да ни отделите време толкова скоро.

Тя вдигна смаяно ръце във въздуха.

— Как можех да не се срещна с вас, след като чух за откритието ви? Честно казано, бях шокирана, когато научих, че тялото, намерено в ледника Льо Дормьор, може да се окаже на моя прачичо Жул Фошар. Много пъти съм летяла над Алпите, но никога не съм предполагала, че виден член на семейството ни може да лежи там някъде долу, замръзнал в ледовете. Сигурни ли сте, че е наистина той?

— Не съм видял тялото и не мога да твърдя с положителност, но самолетът „Моран-Солние“, който открих в ледниковото езеро, беше проследен посредством серийния номер. Косвени улики, но все пак надеждни.

Погледът на мадам Фошар се зарея.

— Жул трябва да е — каза тя по-скоро на себе си, отколкото на двамата си гости. После се опита да събере мислите си. — Изчезнал през 1940 г., след като излетял оттук със самолета си „Моран-Солние“. Обичал да лети и бил завършил военновъздушна школа, така че бил умел пилот. Горкият човек! Сигурно му е свършило горивото или се е натъкнал на тежки метеорологични условия в планината.

— Льо Дормьор е далеч от тук — вметна Скай. — Какво ли го е накарало да лети чак до Алпите?

Мадам Фошар се усмихна снизходително.