Изгубеният град

Семейство Траут и пилотът седнаха по местата си в тясната кабина — титанова сфера под налягане с диаметър едва два метра. Всеки квадратен сантиметър беше покрит с контролни табла за мощността и баласта, монитори за кислород и въглероден двуокис, други прибори. Пилотът се настани на една леко повдигната седалка, откъдето щеше да управлява с помощта на лоста пред себе си.

Пол и Гамей се сместиха от двете му страни върху малки възглавнички, които трябваше да им осигурят поне малко комфорт. Въпреки теснотията и двамата се вълнуваха. Единствено типичната за Нова Англия сдържаност на Пол му пречеше да се развика от радост. За дълбоководния геолог никой луксозен апартамент в скъп хотел не можеше да се мери с „Алвин“.

От построяването си за американския военноморски флот през 1964 година досега „Алвин“ се беше превърнал в най-знаменития батискаф на света. Тромавото на вид средство с дължина едва седем метра и половина можеше да се потапя на смайващата дълбочина от над пет хиляди метра. „Алвин“ се озова на първите страници на международните издания, след като откри изгубена водородна бомба край бреговете на Испания. При друга експедиция пък за първи път отведе хора до гроба на „Титаник“.

Човек трудно можеше да се добере до място на „Алвин“. Траут се смяташе за голям късметлия. Ако не беше тази спешна експедиция, можеше да чака с години реда си, въпреки впечатляващите препоръки от НАМПД и сериозните си връзки.

Пилот беше млада морска биоложка от Южна Каролина на име Санди Джексън. Със спокойното си излъчване и с лаконичността си тя напомняше на по-млада версия на легендарната авиаторка Жаклин Кокран. Беше слаба, около трийсетина годишна, а под дънките и вълнения пуловер се криеше тяло на маратонска бегачка. Косата й, с цвят на свежи моркови, беше прибрана под бейзболна шапка с надпис „Алвин“, обърната с козирката назад.

Гамей беше облякла удобен гащеризон, но Пол не видя смисъл да изменя на модните си навици заради някакво си дълбоководно спускане. Беше облечен безупречно, както винаги — специално шити избелели дънки, риза от „Брукс Брадърс“ и една от големите цветни папийонки, които колекционираше — на морски кончета. Спортното му яке беше изработено от фина италианска кожа. Дори дългото му копринено бельо беше правено по поръчка. Светлокестенявата му коса беше грижливо сресана на път през средата и прибрана назад по слепоочията, с което много напомняше на герой от роман на Франсис Скот Фицджералд.

— Спускането ще бъде леко — каза Санди, докато резервоарите се пълнеха с вода и съдът бавно потъваше надолу. — „Алвин“ се потапя с около трийсет метра в минута, така че ще стигнем до дъното след по-малко от половин час. За максималното му потапяне от пет хиляди метра са нужни около час и половина. Обикновено по пътя надолу си пускаме класическа музика, а нагоре — рок, но от вас зависи.

— Моцарт ще бъде подходящ — съгласи се Гамей.

След секунда кабината се изпълни с живите трели на концерт за пиано.

— Сега сме горе-долу по средата — осведоми ги Санди след петнайсет минути.

Траут посрещна новината с широка усмивка.

— Нямам търпение да видя този подводен метрополис.

Докато „Алвин“ потъваше в дълбините, „Атлантида“ се движеше бавно в кръг около мястото на потапяне, а екипажът се беше събрал в лабораторията между мостика и щурманската кабина, откъдето можеха да наблюдават спускането на батискафа.

Санди докладва за движението им по акустичния телефон, прие отговора и се обърна към двамата си спътници.

— Какво знаете за Изгубения град? — попита тя, докато продължаваха да се спускат към дъното.

— Доколкото съм чела, открит е случайно през 2000 година. Явно е било доста изненадваща находка.

Санди кимна.

— Меко казано, по-скоро беше шокираща находка. Влачехме се зад кораба „Арго II“ и търсехме вулканична активност по Средноатлантическия хребет. Към полунощ шефът на втората смяна забеляза нещо, което приличаше на замръзнали бели елхи, и разбра, че сме попаднали на хидротермални полета. Не се виждаха обичайните за такива места тръбни червеи и миди. Новината се разнесе като пожар. Скоро целият екипаж се опитваше да се вмъкне в контролната зала. Вече се виждаха кулите.

— Чух един учен да казва, че ако Изгубеният град беше на земята, отдавна да е станал национален парк — вметна Пол.

— Въпросът не е само какво намерихме, но и къде.

Повечето открити до момента пукнатини, като „черните пушачи“ например, са разположени близо до океански рифове, образувани при тектоничните движения на плочите. Изгубеният град обаче се намира на девет мили от най-близкия вулканичен център. Още на следващия ден спуснахме „Алвин“ долу.

— Разбрах, че някои от колоните са високи колкото двайсететажен блок.

Санди включи прожекторите и погледна през стъклото.

— Сами вижте.