Изгубеният град

Благословен от спокойно море и умерени ветрове, изследователският кораб „Атлантида“ бързо премина разстоянието от Азорските острови до мястото, на което трябваше да пусне котва на север от Средноатлантическия хребет над подводната планина, известна като Атлантическия масив. Тя се издига стръмно нагоре от океанското дъно на около хиляда и петстотин мили от Бермудските острови и точно на юг от Азорските. В далечното минало, масивът се подавал над повърхността на океана, но сега плоските му върхове се крият на почти осемстотин метра под вълните.

„Алвин“ трябваше да бъде потопен на следващата сутрин. След вечеря Пол и Гамей се събраха с другите учени на борда, за да обсъдят потапянето. Решиха да съберат проби от камъни, минерали и растения от района около Изгубения град и да запишат възможно най-много визуални наблюдения.

Призори екипът на „Алвин“, състоящ се от седем души, пилоти и инженери, беше на крак и в шест вече действаха по задачите от списъка от четиринайсет страници. В седем бяха наобиколили батискафа и проверяваха акумулаторите, електрониката и другите системи и инструменти. После натовариха фотоапаратите и видеокамерите, провизии и топли дрехи за пилота и учените.

След това закрепиха снопове железни пръти от външната страна на корпуса, за да натежи достатъчно и да стигне до дъното. Потапянето всъщност щеше да прилича много повече на свободно падане. А когато дойдеше време да излезе на повърхността, щяха да изхвърлят баласта и батискафът да изплува. С оглед на безопасността манипулаторите можеха да се откачат ако се заплетат в нещо, а ако стане проблем, целият външен корпус можеше да се изхвърли и сферата с екипажа да се издигне от само себе си нагоре. Ако попаднеха в коварно течение, имаха кислород и най-необходимото за седемдесет и два часа.

Пол Траут, ветеран в риболова, добре познаваше непостоянството на океана. Той беше проверил прогнозите за времето, но разчиташе преди всичко на собствените си инстинкти и опит. Огледа метеорологичните и морските условия от палубата на „Атлантида“. Яркосиньото небе беше съвършено чисто, с изключение на няколко перести облачета, а водата беше по-спокойна, отколкото във вана. Идеални условия за гмуркане.

Щом се просветли достатъчно, екипът спусна два предавателя към дъното на мястото, където трябваше да се потопи „Алвин“. Те започнаха да излъчват сигнал, с помощта на които батискафът да се ориентира в мрака, където липсваха улични табели, а повърхностните методи за навигация бяха практически безполезни.

Гамей стоеше наблизо, погълната от телефонен разговор с доктор Озбърн. Обсъждаха най-новите сателитни снимки на районите с горгонова трева.

— Разпространява се по-бързо, отколкото очаквахме — каза Озбърн. — Големи маси с водорасли са се насочили към източния бряг на Съединените щати. Появяват се петна и в Тихия океан.

— След малко спускаме „Алвин“ — отвърна Гамей. — Тихо е и водата би трябвало да бъде сравнително прозрачна.

— Да, трябва да имате максимална видимост. Оглеждай се внимателно за признаци на растеж. Източникът на заразата може да не се види веднага.

— Камерите ще снимат постоянно и може да открием нещо на записа. Ще ти пратя снимките, веднага щом имаме нещо.

След като затвори, тя предаде на Пол разговора си с Озбърн. Беше време да тръгват. На палубата се събраха изпращачи. Сред множеството беше строен мъж с прошарена коса, който дойде да им пожелае късмет. Чарли Бек беше ръководител на екипа, който обучаваше екипажа на кораба по процедурите за безопасност.

— Не ви липсва кураж, щом сте готови да слезете там долу — поздрави ги той. — От десантните лодки на тюлените винаги ме хваща клаустрофобията.

— Ще бъде малко тесничко — съгласи се Гамей, — но е само за няколко часа.

Когато не беше под вода, батискафът се съхраняваше в специална постройка на задната палуба, известна като „хангара на Алвин“. Вратите й се отвориха и отвътре излезе „Алвин“, спусна се по релсите до кърмата и спря под А-образната рамка. Семейство Траут и пилотът се качиха по стълбата и минаха по тясното мостче до боядисаната в червено горна част на батискафа. Свалиха обувките си и се промушиха през петдесетсантиметровия люк.

Двамата съпровождащи водолази се изкатериха върху съда и закачиха лебедката от А-образната рамка. Междувременно отстрани се появи малка надуваема лодка. Под надзора на инженера, стоящ върху „кучешката колибка“ — малко помещение върху хангара, осемнайсеттонният батискаф беше спуснат в океана заедно със съпровождащите водолази. Те свалиха въжетата, осигуряващи коша с инструменти в предната част, направиха последна проверка и махнаха за довиждане през люка. След това изплуваха до надуваемата лодка, която щеше да ги върне на кораба.