Изгубеният град

Емил влезе в просторния вестибюл, украсен с пищни гоблени, и тръгна през галерията с портрети, която сякаш нямаше край. Той почти не поглеждаше към стотиците си предци, които за него не означаваха нищо повече от лица върху пощенски марки. Дори не го интересуваше, че много от тях са загинали от насилствена смърт в същата тази къща. Фамилията живееше в замъка от векове, откак бяха убили предишния й собственик. Нямаше килер, спалня или трапезария, в която да не е бил удушен, прободен или отровен член на семейството или някой от враговете му. Ако замъкът беше обитаван от духовете на всички убити зад неговите стени, то коридорите му със сигурност гъмжаха от неспокойни призраци.

Емил премина през висока сводеста врата и влезе в оръжейната — огромна куполообразна зала, по чиито стени висяха оръжия от всички епохи: от тежки бронзови мечове до автомати. Акцентът бяха рицарите, готови за нападение срещу невидим враг. На една от стените имаше огромни прозорци със стъклописи, изобразяващи наместо светци воини. Стъклописите внасяха известна религиозна атмосфера, сякаш оръжейната зала беше параклис, посветен на насилието.

Емил мина през още една врата и влезе в библиотеката за военна история, съседна на оръжейната. Светлината, струяща през осмоъгълния прозорец, падаше върху масивно махагоново бюро в средата на залата, чиито стени бяха покрити от рафтове с книги. В контраст с военната тема, дървеното бюро беше гравирано с цветя и горски нимфи. До него седеше жена в тъмен делови костюм и прелистваше купчина книжа.

Макар и не младолика, Расин Фошар беше поразително красива. Слаба като манекенка, тя не се бе прегърбила от годините, а стоеше изправена като свещ. Кожата й беше покрита с тънки бръчици, но тенът й беше безупречен като порцелан. Някои хора сравняваха профила й с прочутия бюст на Нефертити. Други казваха, че повече напомня на емблема на класически автомобил. Посребрените й коси караха онези, които я виждаха за първи път, да предположат, че е на средна възраст.

Когато синът й влезе, мадам Фошар вдигна към него очите си с цвета на лъскава стомана.

— Чаках те, Емил! — Гласът й беше мек, но изпълнен с нетърпящ възражение авторитет.

Фошар се отпусна в коженото кресло от четиринайсети век, което струваше повече, отколкото много хора заработват за десет години.

— Прощавай, майко — извини се той с безизразно лице, — пръсках лозята с „Фокера“.

— Чух, че раздрънкваш керемидите по покривите — каза Расин, повдигайки изящните си тънки вежди. — Колко крави и овце подплаши тази сутрин?

— Нито една — отговори той с доволна усмивка, — но обстрелях един конвой и освободих съюзническите пленници. — Той избухна в смях, като видя слисания й поглед. — Добре де, минах ниско над един камион с пилци и той се метна в канавката.

— Въздушните ти номера са много забавни, Емил, но на мен ми омръзна да плащам на местните фермери за щетите, които им причиняваш. Вниманието ти трябва да се насочи към по-важни неща. Например, бъдещето на империята Фошар.

Емил долови ледени нотки в гласа й и се изправи на стола като непослушен ученик, на когото са се скарали за поредната пакост.

— Знам, майко. Просто така изпускам парата. Там горе мисля по-добре.

— Надявам се тогава да си помислил как ще се справим със заплахите срещу нашето семейство и начина ни на живот. Ти си наследникът на всичко, изградено от рода Фошар през вековете. И не бива да се отнасяш лекомислено към дълга си.

— И не го правя — увери я той. — Трябва да признаеш, че сме погребали един потенциално смущаващ проблем под тонове лед.

Устните на Расин се разтегнаха в лека усмивка, разкривайки съвършените й бели зъби.

— Съмнявам се, че на Жул би му допаднало да го наричаш „смущаващ проблем“. Себастиан не заслужава благодарност. Заради неговата непохватност без малко да изгубим реликвата завинаги.

— Той не е знаел, че е под леда. Целта му е била да донесе сейфа.

— Твърде безполезно упражнение. — Тя отвори капака на металната кутия, която стоеше на бюрото. — Уличаващите документи са били съсипани от водата преди много години.

— Нямаше как да го знаем.

Тя не обърна внимание на оправданието.

— Не знаеше дори, че археоложката е избягала с реликвата. Трябва да си върнем шлема! Сега успехът или провалът на цялото начинание зависи от това. Фиаското в Сорбоната беше зле изпълнено и привлече вниманието на полицията. След това Себастиан направи втори опит да вземе реликвата, но шлемът, който ни донесе от антикваря, е някаква евтина тенекия, произведена в Китай за театрални представления.

— Мисля по въпроса…

— Спри да мислиш и започни да действаш! Семейството никога не е допускало провал. Нямаме право да показваме слабост, защото ще бъдем погубени. Себастиан се превърна в пречка. Може да са го видели в Сорбоната. Погрижи се за това!

Емил кимна.

— Не се притеснявай.