Изгубеният град

Тя беше привлекателна жена и времето, прекарано с нея, никога не беше изгубено. Засега нямаше пряка връзка между семейство Фошар и убиеца, когото за себе си нарече „бледия“. Но предупредителните думи на Гросе продължаваха да ехтят в ушите му:

„Говори се, че имали минало.“

10

Мъжът от все сърце си пееше „Спомени“, когато пред предното стъкло сякаш от нищото се появи огромно яркочервено петно и кабината се разтресе от оглушителен рев. Той рязко завъртя волана вдясно и камионът се хвърли в канавката. Дървените клетки, които превозваше, се посипаха по земята, разлетяха се трески и стотици писукащи пилета се озоваха на свобода. Шофьорът се измъкна от кабината, вторачил поглед в аленочервения самолет с орел на опашката, който стремително приближаваше към него. Наложи му се да се наведе бързо сред вихър от пера, защото самолетът премина току над главата му. После се издигна високо в небето и направи победен лупинг. Пилотът така се заливаше от смях, че едва не изгуби контрол над машината. Изтри очите си с ръкав и литна ниско над лозята, които се простираха на стотици акри от двете страни на пътя. Само с един ключ той изпусна облак от пестициди, които се изляха от двата контейнера под крилете на самолета. После пое в друга посока. Долините с лозя се смениха с мрачни лесове и тъмни езера, които придаваха на пейзажа под крилата му особена меланхолия.

Самолетът подмина дърветата и се насочи към далечните зъбери, които се мержелееха на хоризонта. С приближаването си те се превърнаха в охранителни кули на дебела каменна стена, заобиколена от широк ров със застояла зеленясала вода и обширни градини, пресечени от пътечки. Самолетът избръмча край покрива на импозантния замък, после прелетя над гората, спусна се на една зелена полянка и спря до „Ягуара“, паркиран в края на пистата. В мига, в който пилотът излезе от кабината, сякаш от нищото се появи цял екип, който изтика самолета в малък хангар.

Без да им обръща внимание, Емил Фошар тръгна към колата си с елегантна атлетична походка. Мускулите му издуваха пилотския костюм от черна италианска кожа. Той свали очилата си и ги подаде заедно с ръкавиците на шофьора. Като продължаваше да се подхилва на изражението на фермера с камиона, той се настани на плюшената задна седалка и си наля коняк от барчето.

Фошар имаше класическите черти на звезда от нямото кино и профил, на който семейство Баримор биха завидели. Въпреки физическото си съвършенство обаче той беше отблъскващ човек. Арогантните му тъмни очи излъчваха змийска студенина. С красивото си, почти идеално лице, той напомняше на мраморна статуя, на която някой е вдъхнал живот, но е забравил да даде човещина.

Местните фермери шепнеха помежду си, че е сключил сделка с дявола. Други казваха, че може би самият той е дяволът. Най-суеверните се прекръстваха всеки път, когато го видеха да минава, за да се предпазят от лошия му поглед.

„Ягуарът“ пое по алеята под короните на дърветата, изкачи се до главния вход на замъка, мина по извития мост над рова и влезе в просторния, покрит с камъни двор.

Замъкът „Фошар“ имаше феодален силует, изцяло лишен от архитектурния финес на ренесансовите сгради. Солидната, тромава сграда с огромни размери сякаш беше закована към земята от четирите средновековни кули, подобни на бойните кули на външната стена. Някои от малките бойници бяха заменени с големи прозорци и тук-там бяха добавени леки орнаменти, но тези козметични промени не можеха да прикрият войнственото излъчване на замъка.

Плещест мъж с избръсната глава и физиономия на питбул стоеше пред пищно резбованите двойни врати на замъка. Той някак бе успял да натъпче тялото си с форма на хладилник в черен костюм на иконом.

— Майка ви е в оръжейната — съобщи той със стържещия си глас, — и ви очаква.

— Сигурен съм, Марсел — отвърна Емил и го подмина.

Марсел отговаряше за малката армия, която кръжеше около майка му като императорска гвардия. Дори Емил не можеше да я доближи, без да се сблъска с един или друг от главорезите й. Много от здравеняците с белязани лица, които заемаха постове на слуги, бяха някогашни бандити, макар че тя лично предпочиташе бившите легионери като Марсел. През повечето време те не се набиваха на очи, но Емил усещаше присъствието им, дори когато не ги виждаше. Той презираше телохранителите на майка си. Те го караха да се чувства като натрапник в собствения си дом и още по-лошо, нямаше никаква власт над тях.