Изгубеният град

Разчистиха дивана и Скай му разказа за посещението си в сградата на университета.

— Луда ли съм, че правя връзка между тази бъркотия и претърсването на кабинета ми и убийството на Рено?

— Щеше да си луда, ако не правеше такава връзка. Липсва ли нещо?

Тя се огледа и поклати глава.

— Не мога да кажа.

Погледът й попадна върху телефонния секретар.

— Странно. Когато излязох от апартамента, имах две съобщения. Сега са четири.

— Едното е от мен. Обадих ти се, веднага щом пристигнах в Париж.

— Някой явно е прослушал последните две, защото лампичката не мига.

Остин натисна копчето за прослушване и чу собствения си глас, който казваше, че не е успял да се свърже с нея в кабинета й и ще се отбие през апартамента й. Натисна отново копчето. Този път беше Дарне: „Скай, Шарл се обажда. Чудех се дали си съгласна да взема шлема на вилата. Оказа се по-костелив орех, отколкото очаквах.“

— Мили боже! — Скай пребледня като восък. — Който и да ме е чакал, трябва да е чул съобщението.

— Кой е Шарл?

— Един приятел, търговец на редки оръжия и брони. Оставих му шлема да го разгледа. Чакай малко… — Тя изрови бележника си с адреси и телефони от една купчина и погледна на буквата „Д“. Страницата беше откъсната. Показа я на Остин. — Сега този тип е по следите на Дарне.

— Опитай се да го предупредиш.

Тя вдигна телефона, набра номер и изчака няколко секунди.

— Не отговаря. Какво да правим?

— Най-добре да се обадим в полицията.

Тя се намръщи.

— На Шарл няма да му хареса. Бизнесът му е на ръба на закона, а понякога и отвъд него. Никога няма да ми прости, ако полицията започне да души около него.

— Дори животът му да зависи от това?

— Той не вдигна телефона. Може просто да не е там. А ние да се тревожим излишно.

Остин не беше такъв оптимист, но не искаше да губи ценно време в безполезни спорове.

— Далеч ли е този магазин?

— На десния бряг, десет минути с такси.

— Колата ми е долу. Ще стигнем за пет.

Двамата се втурнаха по стълбите.

Витрината на антикварния магазин беше тъмна, а вратата — заключена. Скай извади един от малкото ключове, които Дарне бе дал на външни хора, и отвори. Изпод завесите струеше светлина.

Остин предпазливо ги дръпна. Пред очите му се разкри гротескна сцена, напомняща на музей на восъчни фигури. Възрастен мъж с побеляла коса бе коленичил пред дървен контейнер, като осъден, положил глава на дръвника. Косата му беше разрошена, ръцете и краката — вързани, а устата му — залепена с тиксо.

До него като екзекутор стоеше едър мъж, подпрян на дълъг широк двуръчен меч, с черна маска на лицето. Той вдигна очи към Остин. Свали маската, хвърли я настрани и вдигна меча над главата на Дарне. Светлината проблесна зловещо по острието.

— Моля ви, останете — каза той с удивително висок глас като за ръста си. — Ако си тръгнете, приятелят ви просто ще изгуби главата си.

Скай вкопчи пръсти в ръката на Остин, но той почти не забеляза. Спомни си описанията, които бе чул, и беше сигурен, че стои лице в лице с фалшивия репортер, наводнил тунела под ледника.

— Защо пък да си тръгваме? — попита той нехайно. — Тъкмо дойдохме.

Здравенякът с бледо лице се усмихна, но не пусна меча.

— Този мъж постъпва много глупаво — каза той, поглеждайки към рафта със стари каски и шлемове. — Отказва да посочи коя от тези тенджери е тази, която аз търся.

Остин си помисли, че може би тъкмо инатът е спасил живота на търговеца. Старецът явно е наясно, че ако убиецът получи, каквото търси, веднага ще му види сметката.

— Сигурен съм, че все някой ще ви стане — веднага се отзова той.

Мъжът не обърна внимание на шегата и втренчено погледна Скай.

— Вие обаче ще ми кажете, нали? Явно сте специалист.

— Вие убихте Рено, нали? — попита Скай вместо отговор.

— Не плачете за него. Той ми каза къде да ви намеря — рече мъжът, като вдигна меча с още няколко сантиметра. — Покажете ми шлема от ледника и ще ви пусна и тримата.

Надали, помисли си Остин. Щом се сдобие с шлема, непознатият щеше да ги убие. Реши да рискува, въпреки че беше заложен животът на Дарне. Беше забелязал една бойна брадва, закачена на стената наблизо. Пресегна се и я взе.

— Съветвам ви да свалите меча — каза той с нисък и хладен глас.

— Какво ще кажете да го сваля върху врата на мосю Дарне?

— И така става — отвърна Остин, вперил очи в лицето на мъжа, за да не стане недоразумение. — Но след това и вашата глава ще се търкулне до неговата.

Вдигна брадвата, за да подчертае думите си. Оръжието беше примитивно, но страховито. Стоманената глава беше издължена, така че да може да се използва и като копие. От брадвата стърчеше шиш, напомнящ на острия клюн на щъркел. От главата излизаха метални шипове, които да предпазват твърдото дърво.

Мъжът се замисли над заплахата. От безкомпромисния глас на Остин личеше, че ако убие Дарне, самият той умира. Трябваше първо да се разправи с американеца, после с останалите. Остин обаче беше предвидил хода му. Опитът му показваше, че едрите здравеняци имат навика да подценяват по-дребните човешки същества.