— Добре — Гросе му извика такси, което да го откара до гарата. После заедно прекосиха двора със старите самолети.
Стиснаха си ръцете и Остин му благодари за съдействието.
— За мен беше удоволствие. Мога ли да попитам защо НАМПД се интересува от този случай?
— Всъщност не се интересува. Открих самолета случайно, докато работех по проект на НАМПД, но в момента се занимавам лично с него, най-вече от любопитство.
— Значи няма да използвате посредници в контактите си със семейство Фошар?
— Не съм имал такова намерение.
Гросе се замисли над отговора му.
— Години наред съм бил в армията и вие ми приличате на човек, който може да се грижи за себе си, но ви предупреждавам да бъдете особено предпазлив в контактите си с тях.
— Защо?
— Фошар не са просто богати. — Той замълча, опитвайки се да подбере правилната дума. — Говори се, че имали минало.
Преди Остин да успее да попита какво трябва да означава това, таксито пристигна, двамата се сбогуваха и той потегли към гарата. Размишляваше за предупреждението на Гросе. Явно французинът намекваше, че прочутото семейство крие не един скелет в гардероба си. Но същото може да се каже за коя да е богата фамилия по света. Състоянията, с които се строяха великолепни палати и се градеше положение в обществото, често идваха от робски труд, търговия с наркотици, контрабанда или организирана престъпност.
Тъй като за момента не можеше да научи нищо повече, мислите на Остин се насочиха към срещата със Скай. Думите на Гросе обаче продължаваха да кънтят в съзнанието му като звън на далечна камбана:
„Говори се, че имали минало.“
9
Кабинетът на Скай се намираше в научноизследователския център на Сорбоната — впечатляващо здание от стъкло и бетон с дизайн, повлиян от Льо Корбюзие. Центърът се намираше близо до Пантеона, притиснат от няколко сгради в стил ар нуво. Обикновено улицата беше спокойна, като изключим шума от преминаващите студенти, които я използваха, за да си съкратят пътя. Но сега, щом зави зад ъгъла, Скай с изненада видя два полицейски автомобила, които блокираха малката уличка. Пред сградата имаше спрени и други служебни коли, а около входа се суетяха униформени полицаи.
Внушителен полицай, който явно отговаряше за ограничения достъп, вдигна ръка, за да я спре.
— Съжалявам, мадмоазел, не можете да минете от тук.
— Какво се е случило, мосю?
— Нещастен случай.
— Какъв нещастен случай?
— Не знам, мадмоазел — вдигна рамене той.
Скай извади университетския си пропуск и го размаха под носа му.
— Аз работя тук. Искам да знам какво става и дали ме засяга.
Полицаят погледна снимката и лицето й, после каза:
— По-добре говорете с инспектора. — Той я отведе при мъж в цивилни дрехи, който стоеше до една от полицейските коли, и разговаряше с двама униформени.
— Тази жена казва, че работи в сградата — обясни полицаят на инспектора, трътлест мъж на средна възраст с умореното изражение на човек, видял твърде много от грозната страна на живота.
Той погледна внимателно пропуска й със зачервените си, подпухнали очи и й го върна, като си отбеляза името и адреса й в бележника си.
— Казвам се Дюбоа. Елате, ако обичате. — Той отвори вратата на полицейската кола, направи й знак да седне на задната седалка и се настани до нея. — Кога за последен път сте били в сградата, мадмоазел?
Тя си погледна часовника.
— Преди два-три часа или малко повече.
— Къде бяхте междувременно?
— Аз съм археолог. Занесох един артефакт на специалист по антиките, за да го огледа. След това се отбих в апартамента си да подремна.
Инспекторът си отбеляза нещо.
— Докато бяхте в сградата, забелязахте ли някого или нещо, което да ви направи особено впечатление?
— Не. Всичко си беше както обикновено. Бихте ли ми казали какво е станало?
— Имало е стрелба. Убит е човек. Познавахте ли мосю Рено?
— Рено?! Разбира се! Той беше ръководителят на катедрата ми. Казвате, че е мъртъв?
Дюбоа кимна.
— Застрелян от неизвестен нападател. Кога за последен път видяхте мосю Рено?
— Когато дойдох на работа около девет сутринта. Засякохме се в асансьора. Моят кабинет е под неговия. Казахме си „добро утро“ и всеки продължи по пътя си.
Скай се надяваше лекото премълчаване на истината да не си проличи по лицето й. Всъщност, когато сутринта поздрави Рено, той просто я изгледа ядно, без да отговори.
— Имате ли представа кой би искал да нарани мосю Рено?
Тя се поколеба. Предположи, че изражението на инспектора, напомнящо на басет, е само маска, предразполагаща заподозрените към необмислени уличаващи твърдения. Ако беше разговарял и с други служители, най-вероятно беше научил, че всъщност цялата катедра мрази Рено. Кажеше ли нещо различно, той щеше да се запита защо лъже.
— Мосю Рено беше противоречива фигура в катедрата — отговори тя след малко. — Мнозина не одобряваха начина, по който я управляваше.
— А вие, мадмоазел? Вие одобрявахте ли?
— Аз бях една от тези, които смятаха, че не е подходящ за поста.
Лейтенантът се усмихна за първи път.
— Много дипломатичен отговор, мадмоазел. Може ли да попитам къде сте били по време на отсъствието си от сградата?