Изгубеният град

— При цялото ми уважение, мосю Гросе, но самолетът ви ми се вижда малък дори за един човек.

На обветреното лице на французина се появиха бръчици от смях.

— Не ви виня за скептицизма, мосю Остин. „Моран-Солние Н“ изглежда така, сякаш някое дете го е сглобявало в мазето. На дължина е само шест метра и половина, а крилете са осем метра и трийсет сантиметра. Но този малък комар е бил един от най-смъртоносните самолети на своето време. Много бърз — летял е с над сто и шейсет километра в час, и е удивително маневрен. В ръцете на умел пилот е бил изключително ефективна машина за убиване.

Остин се приближи до самолета и прокара ръка по фюзелажа.

— Учуди ме издълженият фюзелаж и ендоплощният дизайн. Когато стане дума за Първата световна война, обикновено си представям биплани с тъпи носове.

— С основание. Повечето самолети, използвани във войната, са били двуплощници. Французите са изпреварили другите с разработването на едноплощника. За времето си този самолет е бил най-модерният в аеродинамично отношение. Основното му предимство пред бипланите е, че можел да се изкачва по-бързо.

— Имелманът ви беше много красив.

— Мерси — поклони се Гросе. — Понякога не е толкова лесно, колкото изглежда. Това самолетче тежи по-малко от двеста килограма при пълно натоварване, но двигателят му е само 6 конски сили. Трудно се управлява и е нужна внимателна ръка — ухили се той. — Един пилот беше казал, че най-голямата опасност при летенето с този самолет не е въздушният бой, а кацането. Може би забелязахте, че подходих с висока скорост.

Остин се засмя.

— Имате дарбата да омаловажавате нещата, мосю Гросе. Имах усещането, че ще пробиете дупка в земята.

— И нямаше да съм първият — още повече се развесели Гросе. — А задачата ми беше доста проста в сравнение с тази на някогашните му пилоти. Представете си да кацате с крила, надупчени от куршуми и с разпокъсан плат. А може би и самият вие да сте ранен и отслабнал от загубата на кръв. Ето това вече си е предизвикателство.

Остин долови нотка на носталгична завист в гласа му. С нежните си черти и тънки мустаци французинът беше олицетворение на дръзките смелчаци, обстрелвали германските противовъздушни окопи.

Остин потърси Гросе, директор на музея за въздушно дело, след разговора си с Йън Макдугъл, и го помоли да погледне снимките на самолета от езерото. Гросе отвърна, че с радост ще помогне с каквото може. Верен на думата си, той се обади веднага, след като получи цифровите изображения на имейла си.

— Самолетът ви е раздробен на много части — каза той, — но съм съгласен с мосю Иън, че това е „Моран-Солние Н“ от Първата световна война.

— Боя се, че познанията ми за старите самолети са твърде оскъдни. Можете ли да ми разкажете повече за него?

— Нещо повече, мога да ви покажа един такъв. Имаме в музея.

След като се регистрира в хотела в Париж, Остин взе скоростния влак, който го отведе до музея по-бързо, отколкото би стигнал със самолета на Гросе. Музеят беше разположен в няколко хангара в края на летището на малко повече от сто километра южно от Париж.

След демонстрацията на качествата на самолета Гросе покани Остин на чаша вино. Офисът му се намираше в ъгъла на хангара, претъпкан със стари самолети. Подминаха един „Спад“, „Корсер“ и „Фокер“, докато стигнат до малката стаичка, украсена с десетки снимки на самолети.

Гросе наля две чаши „Бордо“ и вдигна тост за братята Райт. Остин предложи да пият и за Алберто Сантос-Дюмон, бразилски въздушен пионер, който бе живял дълги години във Франция и мнозина го смятаха за французин.

Разпечатките на снимките, които Остин изпрати на Гросе, бяха пръснати по старото дървено бюро. Остин взе една, разгледа отново изпочупената дървена рамка и поклати глава в почуда.

— Удивен съм, че успяхте да го разпознаете в този му вид.

Гросе остави чашата и прерови снимките, докато намери тази, която търсеше.

— Отначало не бях сигурен. Имах някои подозрения, но както сам казвате, не беше лесно. Познах картечницата „Хочкис“, но тя е била често използвана във военните самолети по онова време. Конусовидният двигателен отсек обаче е много характерен. След това забелязах нещо особено интересно. — Той побутна снимката към Остин и му подаде лупа. — Погледнете внимателно.

Остин разгледа заобления дървен силует.

— Прилича на лопата от витло.

— Точно така. Но не каква да е. Вижте тук: към нея е закрепен метален лист. Реймон Солние е измислил истински синхронизиращ механизъм още през 94 г., което му е позволило да стреля с „Хочкиса“ през въртящото се витло. Понякога куршумите закачали лопатите, затова им монтирал метални отражатели.

— Чувал съм за това. Нискотехнологично решение на сложен проблем.