Изгубеният град

Скай излезе от магазина и тръгна към апартамента си, вместо към кабинета. Искаше да провери телефонния си секретар. Надяваше се Остин да се е обаждал. Разговорът с Дарне я разтревожи. Имаше чувството, че опасността дебне наблизо. Гласът на Остин щеше да я успокои. Когато се прибра, веднага прослуша съобщенията, но Кърт не се беше обаждал.

Беше изморена. Легна на дивана с модно списание в ръка, надявайки се да си почине, преди да се върне в кабинета. След няколко минути списанието падна от ръцете й и тя потъна в дълбок сън.

Нямаше да спи толкова спокойно, ако знаеше какво й готви Огюст Рено. Той седеше в кабинета си, обзет от опасна ярост, свел глава над бюрото си и допълващ списък с оплаквания срещу Скай Лабел. Ръката му се оправяше, но гордостта му бе смъртно ранена.

Цялата му воля за мъст бе съсредоточена върху невинната жена. Беше готов да дръпне всички политически конци, с които разполагаше, да се обади на всички, които му дължаха някаква услуга, за да съсипе кариерата й, както и тази на всеки, който проявеше дори най-лека дружелюбност към нея. Тя го унижи пред други хора и се отнесе пренебрежително към авторитета му. Не обърна внимание на нареждането му да остави шлема. Ако зависеше от него, би я изхвърлил от Сорбоната веднага. О, щеше да види тази жена! Щеше да го моли за милост! Представяше си се като Създателя в една от онези ренесансови картини, в които Бог пропъжда Адам и Ева от Райската градина.

Тази сутрин срещна Скай в асансьора. Тя му каза „добро утро“ и му се усмихна, с което само разпали гнева му още повече. Успя да се овладее, но сега го изливаше в списъка с жалби. Тъкмо твореше подробно описание на ниския й морал, когато чу шумолене пред бюрото си. Реши, че е асистентът му.

Без да вдига поглед от листа, каза:

— Да?

Понеже не получи отговор, той вдигна очи и замръзна. В стола пред него седеше едрият мъж с бледо лице, който го нападна под ледника.

Рено беше свикнал да оцелява. Престори се, че не познава госта си.

— С какво мога да ви помогна? — прокашля се той.

— Не ме ли познавате?

— Не мисля. Имате работа с университета ли?

— Не, имам работа с вас.

Сърцето на Рено се сви.

— Убеден съм, че грешите.

— Даваха ви по телевизията — каза мъжът.

Още преди да се върне в Париж, Рено се беше обадил на любим свой телевизионен репортер. Даде интервю, в което си присвояваше откритието на Ледения човек, както и успеха на спасителната операция.

— Да, гледахте ли интервюто?

— Казахте на репортера, че вие сте открили предметите под ледника. Единият беше сейфът. Какви са били другите предмети?

— Имаше само още един шлем. Очевидно доста стар.

— Къде е този шлем сега?

— Мислех, че е останал в пещерата. Но се оказа, че една жена го е изнесла от там.

— Коя е тази жена?

В ума на Рено проблесна коварна мисъл. Може би този кретен щеше да го остави на мира, ако има по-изкусителна жертва. Щеше да се отърве едновременно и от него, и от Скай.

— Казва се Скай Лабел. Археолог е. Искате ли името и телефона й? — Той се пресегна да вземе указателя на факултета и го разгърна. — Кабинетът й е точно под моя. Вътрешният й номер е 26. Каквото и да направите с нея, аз няма да възразя. — Трудно прикриваше радостта си. Какво ли не би дал да види физиономията й, когато този откачалник се появи на прага й!

Мъжът бавно се изправи. Хубаво, значи си тръгва.

— Още нещо? — попита Рено с великодушна усмивка. Едрият мъж също се усмихна.

От палтото си извади пистолет двайсет и втори калибър със заглушител.

— Да. Искам да умреш!

Пистолетът се изкашля само веднъж. На челото на Рено се появи кръгла червена дупка. Той падна по очи върху бюрото, със замръзнала усмивка на лицето.

Мъжът взе указателя, прибра го в джоба и без да поглежда назад, напусна кабинета така тихо, както бе влязъл.

8

Високо над главата на Остин старият самолет танцуваше красив небесен балет, без изобщо да се съобразява със законите на гравитацията и физиката. Остин с удивление наблюдаваше от края на тревистата писта на юг от Париж как самолетът описва спирала във въздуха, последвана от половин лупинг нагоре и половин завъртане, обръщайки посоката в съвършено изпълнен имелман.

Остин се стегна, като видя самолета да се спуска над полето. Летеше прекалено бързо, за да успее да кацне безопасно. Приближаваше се като ракета с насочване. След секунди самолетът докосна земята, отскочи на един-два метра във въздуха, после меко кацна и се насочи към хангара с гърлен рев на двигателя.

Щом двете лопати на дървеното витло спряха, от малката кабина изскочи мъж на средна възраст, свали очилата и тръгна към Остин. Мъжът беше ухилен до уши. Напомняше на кученце, което маха с опашка от радост.

— Съжалявам, че има само едно място, мосю Остин, инак с удоволствие щях да ви разходя.

Остин измери самолета с око: заострения като куршум двигателен отсек, фюзелажа от дърво и плат, триъгълния стабилизатор и опашката с черепа и кръстосаните кости на нея. От А-образната рамка пред кабината се спускаха метални въжета, укрепващи крилата като спици на чадър.