Изгубеният град

Йън Макдугъл, бивш военен пилот, сега отговаряше за архивите в Смитсъновия музей за въздухоплаване и космонавтика. Той беше въздушният аналог на Свети Джулиан Пърлмутър5, чиято необятна библиотека с най-редки екземпляри от книги за морето и корабите предизвикваше завистта на много академични институции, а познанията му по морска история бяха прочути по цял свят. Високият и слаб Макдугъл беше физическа противоположност на закръгления Пърлмутър, а и далеч не беше толкова колоритен, но енциклопедичните му познания за самолетите и тяхната история съперничеха на тези на Пърлмутър за морето и корабите.

— Имаш малка лепта и от мен, Йън — каза Остин. — Ще се опитам да ти спестя незначителните приказки. В момента съм във Франция и искам да идентифицирам един самолет, който открих на дъното на ледниково езеро в Алпите.

— Винаги мога да разчитам на предизвикателства от теб. — Макдугъл се зарадва, че може да отвлече мислите си от финансовите затруднения. — Казвай!

— Включи си компютъра и ще ти изпратя няколко снимки.

— Готово!

Остин вече беше подготвил файловете и снимките от езерното дъно прелетяха на кибер криле целия Атлантически океан за милисекунди. Макдугъл стоеше на телефона и Остин го чуваше как си мърмори.

— Е?

— Само предположения, но от характерната конусовидна форма на двигателния отсек бих казал, че това е „Моран-Солние“ — боен едноплощник от Първата световна война, проектиран на базата на състезателен самолет. Най-бързият и пъргав боен самолет по онова време. Синхронизацията на витлото и картечницата била революционна. Един от самолетите на съюзниците се разбил за съжаление и Фокер копирал системата, внасяйки някои подобрения. Има известна поука в цялата работа.

— Оставям моралните въпроси на теб. Имаш ли някаква идея какво прави този самолет на дъното на езерото?

— Очевидно е паднал от небето, така става понякога със самолетите. За останалото мога само да гадая, но вероятно ще сгреша. Познавам обаче един човек, който може би ще ти помогне. Намира се само на няколко часа от Париж.

Остин записа информацията.

— Благодаря ти. Щом се върна във Вашингтон, веднага изпращам нещичко за музея. А ти междувременно предай поздрави на Уилбър и Орвил.

— С удоволствие.

Остин затвори телефона и веднага позвъни на номера, който Йън му даде.

7

Скай затвори шумно дебелия справочник, който четеше, и го побутна към високата купчина от изтъркани томове на бюрото си. Сви рамене и протегна ръце, за да раздвижи схванатите си мускули, после се облегна на стола с присвити устни и се загледа в шлема пред себе си. Винаги бе възприемала древните оръжия и брони просто като инструменти, бездушни предмети, използвани в кървави войни, но този шлем тук я караше да потръпва. Оксидираната черна повърхност като че ли излъчваше зла воля. Със сигурност не беше се срещала с подобно нещо досега.

Веднага щом се върна в Париж, Скай отнесе шлема в кабинета си в Сорбоната. Очакваше да го идентифицира лесно с помощта на средствата, с които разполагаше. Снима го, вкара изображението в компютъра и започна да го сравнява с огромната база данни, събрана от стотици различни източници. Започна с френските архиви, после премина към италианските и немските — страните, които някога са били центрове на оръжейното изкуство.

След като не успя да го открие, разшири търсенето за цяла Европа, а после — за Азия и останалата част от света. Прерови всички данни чак до Бронзовата епоха. След пълния провал на компютърното сравнение, Скай се обърна към печатното слово и измъкна всички мухлясали справочници от библиотеката. Взираше се в стари отпечатъци, ръкописи, гравюри върху слонова кост и метал. В отчаянието си огледа внимателно всеки детайл дори от Гоблена от Байо, но конусовидните шлемове на бойците с нищо не напомняха на този пред нея.

Шлемът предизвикваше противоречиви мисли. Майсторството на изработката беше по-характерно за декоративен предмет, отколкото за бойно снаряжение, въпреки че вдлъбнатините и белезите по повърхността му говореха, че е бил използван в битка. Очевидната дупка от куршум беше загадка сама по себе си.

Изработката и украсата му предполагаха древен произход. Тежестта се поемаше от главата, както при ранните шлемове. По-късните модели имаха извита долна част, която позволява тежестта да се пренесе върху раменете с помощта на специална яка. На върха на шлема имаше ветрилообразен гребен — също по-късно нововъведение, увеличаващо защитата от боздуган или меч.

Формата на шлемовете също се променяше с времето. Характерната за единайсети век конусовидна форма през дванайсети ставаше заоблена, а предпазителите за носовете се разширяваха, за да пазят цялото лице. В предната част на шлемовете майсторите на оръжие оставяли само прорези за очите и за дишане. Германските шлемове обикновено бяха тежки и заострени, а италианските — по-заоблени, отразяващи влиянието на Ренесанса.