Изгубеният град

— След като неколцина изпитатели били убити от рикоширали куршуми, идеята била временно изоставена. След това започнала войната и заедно с нея — стремежът да се намират нови и нови начини за убиване на врага. Един френски ас на име Ролан Гарос се срещнал със Солние и двамата снабдили самолета със стоманени отражатели, които работели според замисъла. Свалил няколко вражески самолета, преди самият той да падне от другата страна на фронта. Германците използвали неговата система, за да разработят синхронизиращия механизъм на Фокер.

Остин взе друга снимка и показа малкия светъл правоъгълник в кабината.

— Какво, мислите, е това? Прилича на метална табелка.

— Имате набито око — усмихна се Гросе. — Това е кодът на производителя. — Той му подаде още една снимка. — Увеличих я на компютъра. Буквите и цифрите са малко размазани, но си поиграх с резолюцията и вече се четат. Успях да ги сравня с музейните архиви.

Остин вдигна очи.

— Проследил сте собственика?

Гросе кимна.

— Имало е четирийсет и девет „Моран-Солние Н“. След успеха на Гарос и други пилоти започнали да летят с този самолет и го използвали със смъртоносна ефикасност. Англичаните и руснаците също купили по няколко от „самолетите — куршуми“, както ги наричали. Машините се държали по-добре от „Фокер“, но много пилоти се плашели от високата скорост на кацане и чувствителното му управление. Казвате, че сте открили останките в Алпите?

— Да, на дъното на ледниково езеро близо до глетчера Дормьор.

Гросе седна на стола си и сплете пръсти.

— Любопитно! Преди няколко години ме извикаха в този район да разгледам останки от стари самолети, пръснати на различни места. Бяха „Авиатик“: използвали са се предимно за разузнаване. Разговарях с някои от местните жители, които помнеха историите на бабите и дядовците си за някаква въздушна битка. Явно се е състояла някъде в началото на Първата световна война, макар да не мога да посоча точна дата.

— Смятате ли, че тази битка има нещо общо с последната находка?

— Възможно е това да е поредното парче от една стогодишна загадка. Мистериозното изчезване на Жул Фошар. Той е бил собственикът на самолета, който сте намерили.

— Името не ми говори нищо.

— Фошар бил един от най-богатите мъже в Европа. Изчезнал през 1940 година, явно докато летял с „Моран-Солние“. Имал навика да обикаля по въздух обширното си имение и лозя. Един ден просто не се върнал. Започнало издирване в предполагаемия район на падането му, но не намерили и следа от него. След няколко дни започнала войната и изчезването му, макар и трагично, се превърнало просто в бележка под линия.

Остин посочи картечницата.

— Явно доста се е безпокоял за лозята си. Защо му е на един цивилен да лети с военен самолет?

— Фошар бил производител на оръжия със силни политически връзки. За него не е било никакъв проблем да се сдобие със самолет от френския арсенал. По-важният въпрос е как се е озовал в Алпите.

— Изгубил се е?

— Не ми се вярва. Самолетът му не би могъл да стигне до Ланг дю Дормьор само с един резервоар. Трябвало е да спре и да зареди по пътя. Това ме навежда на мисълта, че полетът е бил планиран.

— Накъде смятате, че е бил тръгнал?

— Езерото е близо до швейцарската граница.

— А Швейцария е прочута с тайното си банкиране. Може би е отивал в Цюрих, за да осребри някой чек.

Гросе тихичко се засмя.

— На човек в положението на Фошар не са му трябвали пари в брой. — Лицето му доби сериозно изражение. — Гледахте ли телевизионните репортажи за тялото, открито в леда?

— Не, но разговарях с човек, който е видял тялото. Каза ми, че е било облечено в дълго кожено палто и прилепнал шлем като тези, носени от някогашните летци.

Гросе се наведе напред, а в очите му блестеше вълнение.

— Това напълно съвпада! Фошар може би е катапултирал. Паднал е върху ледника, а самолетът му се е разбил в езерото. Само да можехме да извадим тялото.

Остин си представи тъмния наводнен тунел.

— Ще бъде грандиозна задача да отводним тунела.

— Разбирам! — Французинът поклати глава. — Ако някой може да се справи, това са наследниците на Фошар.

— Има ли такива?

— О, да, макар че никой не би могъл да се досети. Маниаци са на тема дискретност.

— Нищо чудно. Много от богатите фамилии не обичат вниманието.

— Тук става дума за нещо повече, мосю. Семейство Фошар са това, което хората наричат „търговци на смърт“. Продават оръжия в огромни мащаби. А това е мръсен бизнес.

— Звучи ми като френския аналог на Круп.

— И друг път са ги сравнявали, макар че Расин Фошар би възразила.

— Расин?

— Пада се праплеменница на Жул. Велика жена! Все още управлява семейния бизнес.

— Предполагам, че мадам Фошар би искала да узнае съдбата на изгубения си прачичо.

— Съгласен съм, но за един простосмъртен би било трудно да се промъкне покрай всички адвокати, агенции и телохранители, които пазят човек с такова състояние. — Той се замисли за момент и добави: — Имам приятел, който е директор в компанията. Мога да му се обадя с тази информация и да видим какво ще измисли. Как мога да се свържа с вас?

— Сега се връщам с влака в Париж, ще ви дам номера на мобилния си телефон.