Изгубеният град

Скай му даде името на Дарне и адреса на антикварния магазин, както и домашния си адрес, които той старателно записа, уверявайки я, че това е рутинна процедура. След това слезе от колата, задържа вратата и й подаде визитната си картичка.

— Благодаря ви, мадмоазел Лабел. Моля ви, обадете ми се, ако се сетите за нещо във връзка със случая.

— Да, разбира се. Искам да ви помоля за услуга, лейтенант. Може ли да се кача до кабинета си на втория етаж?

Той помисли за момент.

— Да, но нека ви придружи някой от хората ми.

Инспектор Дюбоа повика полицая, който пръв спря Скай, и му нареди да я преведе през кордона. На местопрестъплението като че ли се беше събрала цялата полиция на Париж. Рено беше негодник, но беше известна личност в университета и убийството му със сигурност щеше да предизвика сензация.

Вътре в сградата работеха още полицаи и техници. Служителите от съдебна медицина сваляха отпечатъци, фотографите бързаха насам-натам и щракаха с апаратите си. Скай се насочи към кабинета си на втория етаж, следвана от полицая. Влезе вътре и се огледа. Въпреки че всичките й мебели и книжа си бяха на мястото, тя изпита странното чувство, че нещо не е наред.

Огледа стаята и се приближи до бюрото. Беше изключително педантична по отношение на работата си. Преди да излезе, беше подредила справочниците, статиите и папките си с точност до милиметър. Сега краищата им бяха омачкани, сякаш някой набързо ги беше прелиствал.

Някой беше пипал бюрото й!

— Мадмоазел?

Полицаят я гледаше странно и тя осъзна, че стои, вперила празен поглед пред себе си. Кимна, отвори чекмеджето и извади една папка. Пъхна я под ръка, без да погледне какво има в нея.

— Готова съм — каза тя с насилена усмивка.

Овладя желанието си да избяга от кабинета и се постара да върви с нормалната си походка, но краката й бяха като от олово. Спокойната й външност не издаваше ускорения пулс, който отекваше чак в ушите й.

Мислеше си, че може би същата ръка, която е ровила в нещата й, е убила Рено.

Полицаят я изпрати до огражденията пред сградата. Тя му благодари и се прибра у дома замаяна. Пресичаше, без да се оглежда, което в Париж е равносилно на опит за самоубийство. Изобщо не забелязваше нито скърцащите спирачки, нито какофонията от клаксони и ругатни.

Когато сви зад ъгъла на тясната уличка, в която се намираше апартаментът й, паниката й поутихна. Зачуди се дали постъпи правилно, като не каза на инспектор Дюбоа, че някой е претърсвал кабинета й, но си представи как той веднага вписва лудата параноичка в списъка със заподозрени.

Скай живееше на улица „Муфтар“, в края на Латинския квартал, в сграда от деветнайсети век с мансарден покрив. Харесваше й оживеният район с множеството магазини, ресторанти и улични музиканти. Старовремската къща беше превърната в кооперация от три апартамента. Този на Скай се намираше на третия етаж, а от балкончето с парапети от ковано желязо се откриваше гледка към живота на улицата и комините на цял Париж. Тя изтича нагоре по стълбите. Когато отвори вратата, я обзе облекчение. В апартамента си се чувстваше в безопасност, но това продължи, само докато влезе в дневната. Не повярва на очите си.

Стаята изглеждаше така, сякаш беше паднала бомба. По пода бяха разхвърляни столове и възглавнички. Списанията от масичката бяха съборени на земята. Книгите бяха извадени от рафтовете и пръснати в безпорядък. В кухнята положението беше още по-зле. Шкафовете зееха отворени, а подът беше покрит с изпочупени чаши и чинии. Тя като насън влезе в спалнята. Чекмеджетата бяха извадени, а съдържанието им разпиляно навсякъде. Покривката на леглото и чаршафите бяха смъкнати, а матракът беше разпорен.

Върна се в дневната и се загледа в хаоса. Трепереше от ярост заради посегателството върху личното й пространство. Чувстваше се като изнасилена. Гневът й отстъпи място на страха, когато осъзна, че човекът, опустошил апартамента, може все още да е тук. Не беше проверила банята. Грабна ръжена от камината и вперила очи във вратата на банята, заотстъпва към входната врата.

Подът зад гърба й изскърца.

Тя се завъртя рязко, вдигнала ръжена над главата си.

— Здравей — каза Кърт Остин с разширени от изумление очи.

Тя едва не припадна и пусна ръжена.

— Извинявай!

— Ти извинявай, че те уплаших. Вратата беше отворена и затова влязох. — После забеляза побледнялото й лице. — Добре ли си?

— Щом си тук, да!

Остин огледа стаята.

— Не знаех, че през Париж е минало торнадо.

— Мисля, че го е направил човекът, който е убил и Рено.

— Рено? Не се ли казваше така колегата ти, който беше с теб под ледника?

— Точно така! Застреляли са го в кабинета му.

Остин стисна зъби.

— Провери ли другите стаи?

— Да, с изключение на банята. И в килерите не съм поглеждала.

Остин взе ръжена от ръцете й.

— За всеки случай.

Той влезе в банята и след минута излезе.

— Пушиш ли?

— Отказах ги преди много години. Защо?

— Права си била да се тревожиш. — Той й подаде фас от цигара. — Намерих цял куп във ваната. Някой те е чакал да се прибереш.

Тя потрепери.

— Защо си е тръгнал?

— Не знам, но имаш късмет. Кажи ми сега за Рено.