Изгубеният град

Пол и Гамей впериха очи в кръглите илюминатори. Бяха виждали снимки и видео кадри от Изгубения град, но нищо не можеше да ги подготви за сцената, която се разкри пред тях. Огромните лешникови очи на Пол премигаха от вълнение, докато батискафът се носеше над фантастична гора от величествени колони. Гамей, не по-малко омагьосана, каза, че кулите й напомнят на „снежните призраци“, образуващи се високо в планините, където свръхохладената мъгла трупа купища скреж по клоните на дърветата.

Стълбовете от карбонат и слюда бяха различни на цвят — от ослепително бяло до бежово. От прочетеното Гамей знаеше, че по-светлите са активни, а по-тъмните — угаснали. При върховете си кулите се разклоняваха на множество перести шипове. По страните им стърчаха нежни бели израстъци, напомнящи на гъби по стволовете на стари дървета. Постоянно се образуваха нови и нови кристали, придаващи им вид на испанска дантела.

Санди забави ход и „Алвин“ се залюля близо до един комин, чийто плосък връх беше към десет метра в диаметър. Беше покрит с килими от растителност, които се вееха по течението сякаш в ритъм с музиката от колоните.

— Прилича на сън! — възхити се Гамей, притаила дъх.

— Идвала съм и преди и пак губя ума и дума — съгласи се Санди, като насочи „Алвин“ към върха на високата колона. — Ето там става наистина интересно. Топлата вода, която идва от дъното, се издига и стига под тези израстъци. Килимчетата, които виждате, са всъщност гъсти колонии от микроорганизми. Израстъците улавят седемдесетградусовите алкални потоци, които се издигат нагоре по комините от земната кора. Водата носи със себе си метан, водород и минерали, изхвърляни от пукнатините. Някои смятат, че тук виждаме как на практика се е зародил животът — каза тя тихо.

Пол се обърна към жена си.

— Аз съм си по камънаците. Ти какво мислиш за всичко това като биолог?

— Със сигурност е възможно — отвърна Гамей. — Условията тук може би са сходни на тези отпреди милиарди години. Микроорганизмите, които живеят около колоните, приличат на първите форми на живот в океана. Ако този процес е възможен и без вулкани, това значително увеличава броя на местата по морското дъно, където може да е започнал животът. Подобни пукнатини може да се окажат инкубатори за живот и на други планети. Не е изключено на спътниците на Юпитер да има замръзнали океани, които всъщност бъкат от живот. Средноатлантическият хребет е дълъг стотици мили, така че потенциалът за нови открития е безкраен.

— Впечатляващо!

— Къде е епицентърът на горгоновата трева? — попита Гамей.

Санди присви очи към приборите.

— Леко на изток. Скоростта на „Алвин“ е доста скромна, не повече от два възела, така че седнете и се наслаждавайте на пътуването.

Кулите изтъняха и изчезнаха в мрака, докато батискафът се отдалечаваше от Изгубения град. Скоро обаче прожекторите осветиха нови колони.

Санди тихо подсвирна.

— Гледайте! Още един Изгубен град. Невероятно!

„Алвин“ си проправяше път сред гора от кули, които се простираха във всички посоки далеч извън обсега на ярките прожектори.

— В сравнение с това Изгубеният град прилича на малък краен квартал — отбеляза Пол, вперил изумено очи в илюминатора. — Тук има истински небостъргачи. Този прилича на Емпайър Стейт Билдинг.

— Хм — каза Гамей след малко, — май това е мястото.

Приближаваха към тъмнозелена завеса от водорасли, която се носеше като димна пелена между кулите.

„Алвин“ се издигна с десетина метра, премина над облака и после отново се спусна надолу.

— Интересно е да видиш подобни неща на такава дълбочина — рече Гамей и поклати глава.

Пол не откъсваше поглед от илюминатора.

— „Интересно“ не е точната дума — измърмори той. — Виждате ли това долу?

Санди обърна „Алвин“ така, че прожекторите да са насочени към дъното.

— Не може да бъде! — възкликна тя, сякаш бе видяла „Макдоналдс“ в подводния метрополис. Спусна батискафа на няколко метра от дъното. Там се виждаха ясно очертани две успоредни следи на поне девет метра една от друга, които се отдалечаваха в тъмнината.

— Изглежда не сме първите посетители — отбеляза Пол.

— Все едно е минал булдозер — каза Санди, — само дето това е невъзможно. — Тя замълча, после с приглушен глас добави: — Може би това наистина е изгубената Атлантида.

— Добър опит, но тези следи изглеждат доста новички — възрази Пол.

Следите известно време вървяха направо, след това завиваха между две кули, високи почти сто метра. На няколко места срещнаха полегнали кули, напомнящи на съборени кегли за боулинг. Други бяха сринати на купчини прах. Нещо много голямо и мощно беше преминало през новия Изгубен град.

— Прилича на подводна операция за обезлесяване.

Двамата Траут се заловиха да заснемат пораженията с видеокамерите и фотоапаратите. Бяха навлезли поне на половин миля в новото поле с пукнатини. Първият Изгубен град приличаше на малка борова горичка в сравнение с внушителния лес от секвои тук. Някои от кулите бяха толкова високи, че върховете им не се виждаха. От време на време се налагаше да заобикалят огромни пелени от водорасли.