Изгубеният град

Ангъс Маклийн отново сънуваше същия кошмар. Беше жертвен козел, дебнат от изгладнял тигър, който беше вперил жълтите си очи в него от мрака на джунглата. Тихото ръмжене ставаше по-силно и по-силно, докато накрая ушите му забучаха. Тогава тигърът скочи. Усети зловонния му дъх, почувства как острите му зъби се впиват в шията му. Напрегна мишци в безполезен опит да се отскубне. Жалното му, ужасено врещене се превърна в отчаян стон… Той се събуди, плувнал в студена пот, а гърдите му тежко се повдигаха под мокрите от потта чаршафи.

Маклийн се измъкна от тясното си легло и отвори кепенците на прозорците. Гръцкото слънце обля варосаните стени на някогашната монашеска килия. Той навлече късите панталони и тениската, обу сандалите и излезе навън, примижавайки срещу отблясъците на сапфиреното море. Сърцето му вече не биеше така лудо.

Пое си дълбоко въздух и вдъхна силния аромат на дивите цветя, които растяха около двуетажния манастир. Изчака ръцете му да спрат да треперят и тръгна на обичайната си сутрешна разходка, която се оказа най-доброто лекарство за разбитите му нерви.

Манастирът беше построен в сянката на масивна скала, висока над сто метра, която туристическите брошури обикновено наричаха „Гръцкия Гибралтар“. За да стигне до върха, Агнъс се изкачи по пътечката по ръба на древната стена. Преди векове жителите на долния град се криели в това укрепление, за да се отбраняват срещу нашествениците. Сега само руините напомняха за крепостта, която някога по време на обсада бе приютявала цялото население.

Застанал високо върху руините на старата византийска църква, Маклийн виждаше километри надалеч. В морето имаше само няколко шарени рибарски лодки. Всичко изглеждаше спокойно. Маклийн съзнаваше, че този сутрешен ритуал му дава измамно чувство за сигурност. Хората, които го преследваха, нямаше да му се разкрият, преди да го убият.

Маклийн бродеше из руините като бездомен дух. Накрая се върна в манастира и се отправи към трапезарията на втория етаж.

Манастирът, построен през петнайсети век, беше една от многото, пръснати из цялата страна подобни сгради, които гръцкото правителство използваше за туристически цели.

Маклийн нарочно влезе в трапезарията, след като всички останали гости бяха приключили със закуската и бяха излезли на разходка из околните забележителности.

Младият мъж, който почистваше кухнята, се усмихна и го поздрави:

— Калимера, доктор Маклийн.

— Калимера, Ангело — отвърна Маклийн и се почука по главата с показалец. — Забрави ли?

Очите на Ангело светнаха.

— Да, много съжалявам, мистър Маклийн.

— Няма нищо. Аз съжалявам, че те натоварвам със странните си молби — успокои го Маклийн с мекия си шотландски акцент. — Но както ти казах, не искам хората наоколо да си мислят, че мога да излекувам разстроените им стомаси.

— Не. Да, разбира се, мистър Маклийн, разбирам.

Ангело донесе купа с пресни ягоди, пъпеш „медена роса“ и гъсто гръцко кисело мляко с мед и орехи, както и чаша силно черно кафе. Младият монах, който работеше като домакин, беше трийсетинагодишен, с тъмна къдрава коса и красиво лице, на което обикновено грееше блажена усмивка. На практика Ангело беше едновременно портиер, уредник, готвач и домакин. Носеше обикновени работни дрехи, а единственият намек за монашеския му обет беше дебелото въже, вързано хлабаво около кръста му.

През няколкото седмици, откак Маклийн отседна в манастира, между двамата мъже се породи силно приятелство. Всеки ден, след като монахът приключеше с работата си покрай закуската, те водеха пространни разговори за общия си интерес — Византийската цивилизация.

Маклийн се беше впуснал в изучаване на историята, за да се откъсне от напрегната си работа на химик. Преди години търсенията му го отведоха в Мистра, някогашен център на византийския свят. Докато обикаляше надолу по Пелопонес, се натъкна и на Монемвасия. До селото можеше да се стигне само по един тесен провлак, а през стената, зад която се криеше лабиринт от малки улички и алеи, се минаваше през „единствена врата“, откъдето идваше и името му. Маклийн беше завладян от магията на това красиво място. Зарече се някой ден да се върне, без да подозира, че това ще стане в опит да спаси кожата си.

Отначало проектът изглеждаше съвсем невинен.

Маклийн преподаваше химия в Единбургския университет, когато му предложиха мечтаната работа — да се занимава изцяло с научни изследвания. Той си взе отпуск и прие предложението. Впусна се в работа, готов да издържи дългите часове упорит труд и крайна секретност. Ръководеше един от екипите, които се занимаваха с ензими — сложните протеини, отговарящи за различни биохимични реакции.

Учените, наети по проекта, бяха настанени в удобни общежития във френската провинция, и нямаха почти никаква връзка с външния свят. Един от колегите му шеговито го бе кръстил „Проектът Манхатън“3. Изолацията не беше проблем за Маклийн — беше ерген и нямаше близки роднини. Изобщо малцина от колегите му се оплакваха. Астрономическите заплати и отличните условия на работа бяха предостатъчна компенсация.