Изгубеният град

Фошар неволно пусна контролния лост и краката му се вкочаниха в спазъм. Самолетите прелетяха от двете му страни. Ръката му се отпусна безжизнено и самолетът му започна да се олюлява. Топлата кръв от раната се стичаше върху седалката. В устата си усещаше метален вкус, трудно му беше да фокусира погледа си.

Свали ръкавиците, разкопча колана и се пресегна под седалката. С отслабващи пръсти хвана дръжката на металния сейф. Сложи го в скута си, хвана V-образната лента, която минаваше през дръжката, и я закачи за китката си.

Събра последните си сили, изправи се и се надвеси през кабината. Преметна се надолу, тялото му се удари в крилото и отскочи.

Пръстите му автоматично дръпнаха шнура, възглавничката, на която седеше, се отвори и коприненият парашут го понесе във въздуха.

Пред очите му се спускаше черна пелена. Зърна студено синьо езеро и ледник.

„Провалих се!“

Чувстваше повече шок, отколкото болка, и го изпълваше дълбока, гневна тъга.

„Милиони ще загинат!“

Изкашля кървава пяна и потъна в безсъзнание. Висеше под парашута, лесна мишена за един от „Авиатиците“, който отново се приближи.

Така и не усети куршума, който прониза металния шлем и се впи в черепа му.

Слънчевите лъчи се отразяваха от шлема, а Фошар се спускаше все по-ниско, докато планините не го прегърнаха.

1

Оркнейски острови, наши дни

Джоуди Майкълсън кипеше от гняв.

По-рано тази вечер тя и трите останали състезатели в телевизионното шоу „Изгнаници“ трябваше да преминат с тежки обувки по едно дебело въже, опънато по метър и половина висок ръб от натрупани камъни. Номерът беше наречен „Огненото изпитание на викингите“. От двете страни на въжето пламтяха факли за повече драматизъм и усещане за риск, макар факлите да бяха на почти два метра от въжето. Камерите снимаха от нисък ъгъл, за да изглежда много по-опасно, отколкото всъщност беше.

Това, което не беше фалшиво, бяха опитите на продуцентите да докарат участниците до изблици на насилие.

„Изгнаници“ беше най-новото попълнение в „риалити“ шоутата, които никнеха като гъби след успеха на „Сървайвър“ и „Страх“. То беше комбинация от двата формата, подправена с викове ала Джери Спрингър.

Форматът беше елементарен. Десетте участници трябваше да преминат през поредица от изпитания в рамките на три седмици. Онези, които не успееха, или срещу които гласуваше публиката, напускаха острова.

Победителят щеше да спечели един милион долара с бонус точки, които явно зависеха от това, колко гадно ще се държат състезателите един към друг.

Шоуто минаваше за още по-брутално от предишните, а продуцентите играеха номера, с които да нагнетят напрежението. Ако в други подобни състезания ставаше дума за конкуренция, тук работата отиваше на открита война.

Форматът отчасти се базираше на курса по оцеляване на „Outward Bound“1 и участниците трябваше да живеят от това, което им предлага земята. За разлика от другите шоута за оцеляване, които обикновено се разиграваха на тропически острови с тюркоазени води и полюшващи се палми, „Изгнаници“ се снимаше на един от шотландските острови Оркни. Състезателите пристигаха с копие на викингски кораб, посрещнати от ято морски птици.

С площ малко над четири квадратни километра, островът беше покрит предимно със скали, напукани преди хилядолетия от някакъв катаклизъм. Само тук-там стърчаха разкривени дървета, а плажът, където се снимаше по-голяма част от шоуто, беше покрит с едър пясък. Времето беше меко, освен през нощта, а покритите с кожи колиби бяха поносими.

Това парче земя беше толкова незначително, че местните го наричаха просто „Мъничето“. Името предизвика бурен смях и забележителен разговор между продуцента Сай Парис и асистента му Ранди Андълман.

Парис се беше развихрил по типичния за него начин и повтаряше:

— Не можем да снимаме приключенско шоу на място, наречено „Мъничето“, за бога! Трябва да му измислим друго име! — В един момент лицето му грейна. — Ще го кръстим „Острова на черепа“!

— Ама той не прилича на череп! — възрази Андълман. — По-скоро на препържено яйце.

— Голяма работа! — отдалечи се Парис, без да му обръща внимание.

Джоуди, която стана свидетел на диалога, накара Андълман да се усмихне, като каза:

— Мисля, че доста прилича на черепа на тъп продуцент на телевизионни сериали.

Изпитанията бяха стандартни — ядене на живи раци и гмуркане в аквариуми със змиорки, и трябваше да накарат зрителите да гледат и следващата серия, само и само да видят докъде могат да стигнат състезателите. Някои от тях като че ли бяха избрани специално заради агресивността и подлостта си.

Кулминацията щеше да е в нощта, когато последните двама участници щяха да се преследват с уреди за нощно виждане и с пушки за пейнтбол — номер, вдъхновен от разказа „Най-опасната игра“2. Оцелелият щеше да грабне един милион долара.