Изгубеният град

След това в проекта настъпи тревожен обрат. Когато Маклийн и останалите започнаха да задават въпроси, им отговориха да не се безпокоят, а после ги изпратиха у дома да чакат, докато анализират резултатите от работата им.

Вместо да остане у дома Маклийн замина за Турция да разглежда древни руини. Когато няколко седмици по-късно се върна в Шотландия, на телефонния му секретар имаше няколко празни записа и едно странно съобщение от бивш колега. Той питаше дали Маклийн е чел вестници напоследък и го молеше да му се обади. Маклийн се опита да се свърже с него, но откри, че преди няколко дни е загинал при катастрофа. Виновният шофьор избягал от местопроизшествието.

По-късно, като преглеждаше пощата си, Маклийн откри малък пакет, изпратен от същия колега преди смъртта му. Дебелият плик беше натъпкан с изрезки от вестници, описващи поредица от фатални нещастни случаи. Докато четеше, по гърба на Маклийн полазиха студени тръпки. Всички жертви бяха учени, работили по проекта.

На една бележка беше надраскано лаконично, но ясно предупреждение:

„Бягай, за да не умреш!“

На Маклийн му се искаше да повярва, че става дума за случайни съвпадения, въпреки че инстинктът му на учен говореше обратното. Няколко дни по-късно един камион се опита да избута малкия му „Мини Купър“ от пътя. Като по чудо се отърва само с няколко драскотини. Успя обаче да разпознае в шофьора един от безмълвните охранители, които наблюдаваха учените в лабораторията.

Какъв глупак е бил!

Вече беше сигурен, че трябва да бяга. Но къде? Първото, което му дойде наум, беше Монемвасия. Градчето беше популярно място за почивка за гърците, а повечето чуждестранни туристи отиваха там само за по един ден. Така се озова тук.

Докато размишляваше над събитията, които го доведоха в Гърция, се появи Ангело с един брой на „Интернешънъл Хералд Трибюн“ в ръка. Каза, че имал малко работа, но щял да се върне до час. Маклийн кимна и отпи от кафето, наслаждавайки се на силния му вкус. Прехвърли набързо обичайните новини за икономически и политически кризи. Погледът му беше привлечен от едно заглавие в международните новини:

„Оцеляла твърди, че чудовища избили участниците и екипа на ТВ шоу“

Ставаше дума за един от шотландските острови Оркни. Маклийн заинтригувано зачете. Статията се състоеше само от няколко абзаца, но когато свърши, ръцете му трепереха. Прочете я отново, а думите се замъглиха пред очите му.

„Господи — помисли си той, — станало е нещо ужасно!“

Сгъна вестника и излезе навън. Там, под успокояващите лъчи на слънцето, взе решение — ще се върне у дома и ще потърси някой, който ще повярва на историята му.

Маклийн отиде до портата на града и хвана такси до касата на фериботите. Взе си билет за хидрофойла за Атина за следващия ден. После се върна в стаята и събра багажа си. А сега какво? Реши да се придържа към обичайните си занимания, затова се разходи до едно кафене навън и си поръча чаша студена лимонада. Беше потънал във вестника, когато осъзна, че някой му говори.

Вдигна поглед и видя жена с посивели коси и свободни дрехи от изкуствена материя на цветя. Тя стоеше до масата и държеше фотоапарат в ръка.

— Прощавайте, че ви прекъсвам — каза тя с мила усмивка, — ако нямате нищо против. Двамата със съпруга ми…

Туристите често молеха Маклийн да документира пътешествието им. Висок и слаб, със сини очи и прошарена коса, той изпъкваше сред по-ниските и мургави гърци.

На съседната маса седеше мъж, който се усмихна широко. Луничавото му лице беше почервеняло като цвекло от слънцето. Маклийн кимна и взе фотоапарата.

Щракна няколко снимки на двойката и им го върна.

— Много ви благодаря! — възторжено каза жената. — Не знаете колко много значи за нас да имаме такава снимка в албума си.

— Американци ли сте? — Желанието му да поговори на английски надделя над неохотата му да завързва разговори. Английският на Ангело беше доста ограничен.

Жената грейна.

— Толкова ли е очевидно? А ние се опитвахме да се впишем в обстановката.

Жълто-розовият полиестер определено не изглеждаше гръцки, помисли си Маклийн. Съпругът й пък носеше бяла памучна риза без яка и черна капитанска шапка от тези, които се продават по сергиите за туристи.

— Дойдохме с хидрофойла — каза мъжът, като се надигна от стола и се здрависа с Маклийн с влажната си ръка. — Биваше си го пътуването. Англичанин ли сте?

— А, не, шотландец! — ужаси се престорено Маклийн.

— Аз пък съм наполовина шотландско, наполовина сода — ухили се пак онзи. — Простете за шегата. Аз съм от Тексас. Сигурно и аз бих се засегнал, ако решите, че сме от Оклахома.

Маклийн се зачуди защо всички тексасци, които познава, говореха така, сякаш човекът срещу тях има проблем със слуха.

— Никога не бих си и помислил, че сте от Оклахома — рече той, — желая ви да си прекарате добре.

Понечи да се отдалечи, но жената го помоли да се снима с нея, понеже бил много мил. Маклийн позира с нея, после и със съпруга й.