Изгубеният град

— Да предположим, че „Атлантида“ беше изчезнал — продължи Остин. — След време „Алвин“ изплува и когато вижда, че кораба го няма, подава сигнал за помощ. Започва повсеместно издирване. Винаги има шанс то да привлече още повече внимание.

— Което ще рече, че каквото и да е, това, което е оставило следите по дъното, може да е отвлякло и „Алвин“.

— Гутиерес каза, че батискафът не е долу и аз му вярвам — потвърди Мюлер.

Остин отново погледна статията.

— Червени очи тук. Червени очи там. Както сам казахте, твърде косвена връзка.

— Съгласен съм. Затова поръчах да направят серия от сателитни снимки на водите около острова на шоуто. — Той извади една купчина снимки и ги пръсна по масата. — На повечето съседни острови има малки рибарски селища, които съществуват от години. Други са обитавани само от птици. Този обаче привлече вниманието ми.

Той плъзна една от снимките към Остин. На нея се виждаха примитивни пътища и няколко постройки, скупчени далеч от брега.

— Имате ли идея какви са тези сгради? — попита Остин.

— Островът някога е бил собственост на британското правителство, което го използвало за база за подводници през Втората световна и по време на Студената война. По-късно бил продаден на частна корпорация. Все още разследваме въпроса. Предполага се, че се ползва за научни изследвания на птици, но никой не знае със сигурност, защото достъпът е забранен.

— А това може би е патрулиращ катер, който се грижи за спазването на забраната — каза Остин, като посочи една малка бяла линия.

— Добро предположение — съгласи се Мюлер. — Поръчах снимки от различни части на деня, но лодката винаги е близо до острова, следвайки в общи линии един и същ маршрут.

Докато разглеждаше скалите и плитчините около острова, Остин забеляза тъмен овален предмет близо до устието на залива. Видя го и на други снимки, но с различно местоположение. Имаше размазани очертания, сякаш се намираше под водата. Подаде снимките на Дзавала.

— Погледни и ми кажи дали виждаш нещо необичайно, Джо.

Като спец по подводни средства с дистанционно и човешко управление, Дзавала веднага забеляза необичайния обект. Пръсна снимките по масата.

— Това е някакво подводно средство — потвърди той.

— Я да видя — рече Мюлер. — Проклет да съм! Толкова бях съсредоточен върху всичко над водата, че не съм забелязал какво има под нея. Явно съм решил, че е някаква риба.

— Риба си е — съгласи се Дзавала, — само че с акумулатор и двигател. Предполагам, че е АПС.

— Автономно подводно средство?

Създадени първоначално за търговски и научни цели, АПС бяха последният писък на подводните технологии. За разлика от СДУ, те можеха да работят сами по предварително зададени инструкции.

— Това АПС може да има сонарни и акустични прибори и вероятно може да засече всичко и всеки на и под вода около острова. Може да изпраща и сигнали до монитори на сушата.

— Военноморският флот използва АПС вместо делфини за откриване на мини. Чувал съм, че някои АПС могат да бъдат програмирани за атака — каза Мюлер.

Остин погледна отново снимките и каза:

— Май трябва бързо да вземем решение.

— Вижте, не ви казвам какво да бъде то. И знам, че се тревожите за приятелите си. Но тук няма с какво да помогнете. Капитан Гутиерес ще продължи издирването и ще ви уведоми, ако и когато намери нещо.

— Искате да проверим острова ли?

— Военноморският флот на Съединените щати не може да нахлуе там, но двама добре обучени и решителни мъже могат.

Остин се обърна към Дзавала.

— Какво мислиш, Джо?

— Рисковано е. Докато преследваме призраци с кървясали очи, Пол и Гамей могат да са на милион други места.

Остин знаеше, че партньорът му има право, но инстинктите го тласкаха към острова.

— Помолихме хидроплана да ни изчака — каза той на Мюлер. — Ще се върнем на Азорите и ще хванем самолет. При малко късмет утре може да разгледаме тайнствения остров.

— Надявах се да го кажете — усмихна се Мюлер.

След по-малко от половин час хидропланът се вдигна и набра височина. Направи кръгче над изследователския кораб и крайцера, след което се насочи към Азорските острови, отвеждайки Остин и Дзавала към неизвестността.

17

Дарне живееше в луксозно ремонтирана стара ферма със стени от червени тухли и хоросан и с прекрасен изглед към старинния град Екс-ан-Прованс. Щом слезе на гарата, Скай му се обади и когато таксито спря пред вилата, Дарне я чакаше на вратата. Размениха си обичайните прегръдки и небрежни целувки по двете бузи, след което той я покани на просторна тераса край басейн, ограден от слънчогледи. Настани я до масичка от мрамор и ковано желязо и наля два коктейла от ликьор от касис и бяло вино.

— Нямаш представа колко се радвам да те видя, скъпа!

Чукнаха чаши и отпиха.

— Хубаво е тук, Шарл! — Скай затвори очи, за да се наслади на слънчевите лъчи, които галеха лицето й, и вдиша дълбоко въздуха с аромат на лавандула и повей от далечното Средиземно море.

— Беше доста лаконична, когато се обади. Вярвам, че посещението ви при Фошар е минало добре.

Тя отвори очи.

— Доколкото можеше да се очаква.

— На мистър Остин хареса ли му да кара „Ролс Ройс“?

Скай се поколеба.

— И да, и не.