Изгубеният град

— Благодаря ти. И се обади, когато стигнеш у дома.

— Прекалено много се тревожиш! Но ще ти се обадя.

Вярна на думата си, малко след като влакът потегли на север, тя се опита да се свърже с Остин. Служителят на рецепцията каза, че има съобщение за нея:

— Мистър Остин каза, че е изникнал спешен случай, и при първа възможност ще ви се обади.

Тя се зачуди какво ли може да е било толкова спешно, че да замине, без да я предупреди, но вече го познаваше достатъчно добре, за да знае, че е човек на действието. Беше сигурна, че ще спази обещанието си.

Пътуването от Екс продължи по-малко от три часа. Когато влакът стигна в Париж, вече беше късна вечер и Скай взе такси до апартамента си.

Плати на шофьора и тъкмо да отключи входната врата, чу зад гърба си силен глас, който попита на развален френски:

— Прощавайте, говорите ли английски?

На светлината на уличната лампа Скай видя висок мъж на средна възраст. До него стоеше усмихната жена с пътеводител в ръка.

Туристи, помисли си Скай. Вероятно американци, съдейки по ужасния акцент.

— Да, говоря английски. Изгубили ли сте се?

Мъжът се усмихна смутено.

— Да, както винаги.

— Съпругът ми мрази да пита за посоката дори у дома. Търсим Лувъра.

Скай се опита да сдържи усмивката си, чудейки се защо им е притрябвал Лувърът посред нощ.

— На десния бряг е. Малко е далеч от тук, но можете да се разходите до станцията на метрото. Ще ви обясня.

— Имаме карта в колата. Ще ни покажете ли къде се намираме в момента?

Още по-зле. Париж не е място за шофьори, които не познават града. Тя ги придружи до колата, паркирана до тротоара. Жената отвори вратата, наведе се, но след малко пак се подаде навън.

— Бихте ли се пресегнали, скъпа, че гърбът ми…

— Разбира се.

Стиснала в лявата си ръка чантата с шлема, Скай се наведе, но не видя карта на седалката. В този момент почувства убождане по дясното бедро, все едно я ужили пчела. Инстинктивно сложи ръка на мястото и изведнъж забеляза, че американците я гледат. Лицата им започнаха необяснимо да се размазват.

— Добре ли сте, скъпа? — попита жената.

— Аз… — Скай не можеше да каже и дума, езикът й надебеля, а мисълта й се разпадна.

— Защо не поседнете? — рече мъжът и я натисна в колата.

Гласът му сякаш идеше много отдалеч. Беше твърде отмаляла, за да окаже съпротива. Мъжът взе чантата от ръката й. Жената седна до нея и затвори вратата. Мъжът заобиколи, седна на шофьорското място и колата потегли. Скай погледна през прозореца, но всичко беше размазано.

Пред очите й се спусна черна пелена.

18

Олицетворение на научна прилежност, Траут се взираше в графиката на екрана на спектрометъра и внимателно отбелязваше наблюденията си в тетрадка. За трети път анализираше една и съща проба от Изгубения град, а бележките му всъщност нямаха нищо общо с това, което се виждаше на екрана. Воден от информацията, получена от Маклийн, той рисуваше скица на острова.

Отвътре лабораторията не беше кой знае какво. Помещаваше се в три сглобяеми бараки, служили за квартири в британската база за подводници, която някога била разположена на острова. Две от полуцилиндричните бараки от гофрирана стомана бяха споени една за друга. Третата беше разположена напречно под формата на буквата „Т“. Една от бараките беше заета от контейнери, а останалото пространство се използваше за научна работа.

Отвън матовозелените стени бяха покрити с ръждиви петна и изглеждаха запуснати, но отвътре бараките бяха топли и добре осветени. Просторната лаборатория беше снабдена с най-модерни научи прибори, които по нищо не отстъпваха на оборудването на НАМПД. Основната разлика беше охраната — до всяка врата стоеше въоръжен мъж с автомат през рамо.

Маклийн разказа, че бил докаран със самолет, благодарение на което бе видял острова от птичи поглед. Очертанията му напомняли на чаша за чай. Бил заобиколен от високи отвесни скали, единствената пролука между които било дългото тясно пристанище. Между него и ниските скали, които бързо преминавали във висока стена, имало плаж във формата на полумесец, дълъг малко над половин километър. Скалите до плажа били побелели от чайки.

Подводницата стояла близо до устието на залива. От там до квартирите на екипа водел път, виещ се по скалите около пристанището. След запустялата църква и старите гробища се сливал с друг път, който водел навътре в сушата, преминавал през тесен проход и се спускал във вътрешността на острова, отдавна угаснал вулкан.

За разлика от скалистите брегове, които защитавали острова от морето, вътрешността му била покрита със зелени хълмове и малки горички от ниски борове и дъбове. Пътят свършвал в бившата военноморска база, в която сега се помещаваше лабораторният комплекс под командването на Стрега.

Маклийн прекоси лабораторията и се приближи до Траут.

— Прощавай, че те прекъсвам. Как върви анализът?

Траут почукна с химикала по бележника.

— Стигнал съм до костелив орех, Мак.

Маклийн се наведе над него, все едно обсъждат проблема.

— Идвам от среща със Стрега — каза той тихо. — Очевидно изпитанията на формулата са били успешни.

— Поздравления! Значи вече сме излишни. Защо сме живи още?