Изгубеният град

Траут навлезе в осветения район около бетонната сграда, забави ход и се насочи право към входната врата. Огледа касата с фенерчето, но не видя следи от алармена система. Никой не допускаше, че на някого ще му хрумне да влезе там с взлом, замисли се Траут. А той възнамеряваше да направи точно това.

Двойните стоманени врати биха устояли и на таран, но бяха заключени с обикновен катинар. От лабораторията той взе чука и острото длето, с които трошаха каменните проби, и с тях бързо успя да разбие катинара. Огледа се — сякаш му се искаше някой да го спре, — после отвори вратата и влезе.

Отвратителната смрад го удари като с бейзболна бухалка и той с мъка потисна желанието си да повърне. Огромната зала тънеше в полумрак, осветена само от няколко слаби лампи на тавана. Шумното му нахлуване явно привлече вниманието на обитателите, които се размърдаха в клетките си. Кървясалите им очи следяха всяка негова крачка. Чувстваше се като агне на заколение.

Обходи стената с фенера и видя един ключ. Когато в залата се разля светлина, съществата в клетките заръмжаха в хор и се отдръпнаха назад. След миг обаче разбраха, че Пол не е заплаха, и отново залепиха демонските си лица за решетките.

Траут осъзна, че го наблюдават с нещо повече от хищнически глад — в погледите им имаше любопитство, а ръмженето и нечленоразделните звуци бяха тяхната форма на общуване. Напомни си обаче, че същите тези същества бяха отговорни за смъртоносното нападение на съседния остров, така че не биваше да ги възприема просто като животни. Те бяха някогашни хора и все още притежаваха способност да мислят.

Опита се да не обръща внимание на втренчените им очи и започна да оглежда залата. Зад един метален панел откри това, което търсеше. Пръстите му заиграха по ключовете с номера, съответстващи на клетките, и етикети „Алфа“ и „Бета“. Поколеба си, мислейки за стихията, която възнамерява да отприщи. Сега или никога! Той натисна един ключ, на който пишеше „Алфа“. Забръмча мотор и вратата на една от клетките се отвори с дрънчене. Съществото в нея се втурна назад към стената, но после запристъпва предпазливо към отворената врата, сякаш очакваше това да е клопка.

Траут бързо натисна останалите ключове. Вратите се заотваряха една след друга. Нито едно от съществата обаче не смееше да излезе навън. Бръщолевеха неразбираемо и си правеха жестове едно на друго. Пол не се задържа достатъчно, за да схване примитивния им разговор. Освободил демоните, той бързо затича към вратата.

Маклийн, Гамей и Санди го чакаха в една горичка на стотина метра от входа на комплекса. Траут ги беше инструктирал да се измъкнат от бараките веднага след него и да се скрият, докато отиде при тях.

Маклийн беше чул пиянската веселба в бараката на охраната, но все още бе неспокоен. Познаваше непредсказуемите пазачи по-добре от Траут. Изведнъж чу тежки стъпки и си помисли, че най-страшните му опасения се сбъдват. Някой тичаше към тях. Напрегна очи в тъмнината, чудейки се да бяга или да се приготви за схватка.

— Мак!

Беше Траут.

Гамей излезе от горичката и силно го прегърна.

— Толкова се радвам да те видя!

— За бога, човече! Помислих, че нещо се е случило — рече Маклийн.

Траут си пое дъх.

— Оказа се по-лесно, отколкото предполагах.

В този момент откъм дърветата се показа фигура и Траут замръзна. Един по един излязоха шестимата им колеги от лабораторията.

— Съжалявам — каза Маклийн, — не можех да ги оставя.

— Идеята беше моя — подкрепи го Гамей.

— Всичко е наред. Аз самият промених решението си и мислех да се върна за тях. Всички ли са тук?

— Да — обади се един от учените, — никой не ни видя. Какво ще правим сега?

— Ще чакаме — отвърна Пол.

Той се промъкна между дърветата, застана зад един дъб и погледна към главната порта. Видя двамата часови, които се въртяха пред нея. Върна се тихо при другите и им каза да имат търпение.

Траут знаеше, че освобождавайки съществата от клетките, е поел пресметнат риск. След като усетят свободата, те можеха просто да се втурнат към хълмовете. Възможно беше обаче поривът им да избягат да бъде победен от чисто човешки емоции и желание за мъст към тези, които ги бяха затворили и измъчвали.

Отново погледна към портата. Пазачите пушеха и си подаваха бутилка. Понеже не можеха да се присъединят към купона, явно си бяха организирали свой собствен. Траут се върна през горичката, за да погледне към зоопарка.

В бързината да излезе беше оставил вратите леко открехнати. От сградата струеше сребриста светлина. Видя как отвътре бавно излизат тъмни силуети. Спираха и после отново продължаваха, промъквайки се към квартирите на охраната. После се скриха в тъмнината.

От бараката продължаваха да се чуват смях и музика и Пол се боеше, че наистина е преценил погрешно. След това изведнъж смехът спря и се разнесоха проклятия, изстрели и писъци на болка и ужас.

Траут си представи кървавата баня, която се разиграва и неволно изпита съжаление към охраната. Напомни си обаче, че същите тези хора бяха готови да смажат него и останалите затворниците само при една дума на Стрега.