Изгубеният град

Командният център, който се грижеше за недостъпността на острова, се помещаваше в ниска постройка от газобетонни блокчета и с плосък покрив, разположена близо до устието на залива. Половината беше натъпкана с електронни прибори за наблюдение. Другата половина служеше за спално помещение на дванайсетимата души охрана.

Те бяха разделени на екипи по четири и работеха на три смени. През деня трима души обикаляха периметъра на острова с лодка, а четвъртият стоеше в командния център. През нощта острите като бръснач скали правеха плаването изключително рисковано и патрулната лодка стоеше на котва, готова да реагира, ако АПС или радарът засече натрапници. В това време пазачите се редуваха да презареждат акумулаторите на АПС. Операторът на радара беше забелязал мигащата точица на екрана, много преди лодката да се доближи до острова, и беше видял как си променя курса и се приближава към брега.

Мъжът се казваше Макс, наемник от Германия. От опит знаеше, че рибарските лодки рядко излизат по тъмно, и изпита облекчение, когато видя точката да подминава острова. Запали цигара и запрелиства някакво порно списание. След няколко минути хвърли бегъл поглед към екрана и видя, че е празен. Изруга, смачка фаса в пепелника и се наведе напред, забивайки нос в екрана. Дори го почука с кокалчетата на пръстите си, все едно това щеше да помогне.

От обекта нямаше и следа. Явно, докато той изучаваше женската анатомия, лодката беше навлязла в сляпото петно на радара покрай основата на скалите. Досадно, но не фатално. Все пак разполагаха с АПС. Обърна се към другия монитор. Докато обикаляше, АПС отразяваше сигнали от поредица плаващи транспондери, които ограждаха острова. Транспондерите предаваха сигналите към командния център и така местоположението му беше известно във всеки един момент.

Въпросното АПС беше дълго три метра и половина, плоско и широко. По форма приличаше на нещо средно между скат и акула и имаше висока гръбна перка. Един от пазачите беше казал, че страховитият му профил му напомня на тъща му, която се казвала Гертруда, и името така си остана. „Гертруда“ обикаляше на малко повече от метър под повърхността, сканираше водата на трийсет метра от двете си страни и заснемаше картината под вода с камери.

От командния център можеха да подават команди и към АПС. Това беше ценно преимущество, тъй като „Гертруда“ служеше не само за наблюдение: тя носеше четири миниторпеда, способни да потопят голям боен кораб.

Макс подаде команда на „Гертруда“ да се върне максимално бързо на мястото, на което за последно видя лодката. После натисна бутона на интеркома.

— Съжалявам, че ви прекъсвам играта, момчета — каза той на микрофона, — но имаме съд, навлязъл в зоната за сигурност.

Екипажът на патрулната лодка играеше покер в бараките, когато високоговорителите на стената изпращяха и се чу съобщението за натрапника. Двама от мъжете бяха бивши наемници от Френския легион, а третият — от Южна Африка. Той хвърли картите си възмутено и отиде при интеркома.

— Къде е?

— Навлезе в периметъра за сигурност от север, после попадна в сляпото петно на радара. Пратих „Гертруда“ да подуши наоколо.

— Мамка му! — изпсува южноафриканецът. — Да си имам късмета тази вечер!

Тримата мъже навлякоха якетата и ботушите и грабнаха късоцевните си пушки „ФАМАС“. След миг вече вървяха по обвития в мъгла кей. Качиха се на деветметровата си надуваема лодка с твърдо дъно. Двата дизелови мотора забръмчаха. Мъжете отвързаха въжетата и лодката се понесе по водата, бързо ускорявайки до четирийсет възела.

Няколко минути по-късно дежурният от командния център съобщи, че обектът отново се е появил на радара близо до устието на залива. Лодката се насочи натам. Скоро видяха натрапника. Двама от мъжете застанаха в готовност да застрелят всичко, което помръдне, а кормчията внимателно приближи до малката лодка, докато прожекторът осветяваше всеки сантиметър от лющещата се боя. Южноафриканецът свали пушката и се разсмя.

— „Спутър“! Развалихме си играта заради някакъв „Спутър“!

— Какво зяпаш? И без това губеше.

Всички избухнаха в смях.

— Време е за абордаж! — напомни кормчията.

И тримата бяха опитни военни, които не допускаха забавлението да попречи на бдителността им. Смехът заглъхна и годините обучение си казаха думата. Охраната се изравни с лодката и двама от тях се прехвърлиха в нея, докато третият ги прикриваше. Провериха празната кабина, после отвориха люка на палубата и погледнаха долу.

— Няма никого — извика единият. После се облегна на перилата и запали цигара.

— Аз на твое място не бих висял дълго там — рече партньорът му.

— Върви по дяволите!

Легионерът се ухили и се върна в патрулната лодка.

— Както искаш. Само гледай да не си намокриш краката.

Южноафриканецът погледна към обувките си. От двигателния отсек течеше вода и пълнеше палубата. Лодката потъваше. Той изкрещя, с което предизвика бурния смях на другите двама. Кормчията отдалечи патрулната лодка, сякаш си тръгва, но докато онзи ругаеше на африкаанс17, се смили и се върна да го прибере.