Изгубеният град

Южноафриканецът скочи пъргаво вътре, а после и тримата загледаха лодката, която бързо потъваше. Водата вече беше стигнала до планшира. Скоро над водата остана да стърчи само мачтата. Накрая и тя се скри под вълните и единствено мехурчетата напомняха, че там е имало нещо.

— Добре, копелета, пошегувахте се. Хайде сега да се връщаме и да си отворим още една бутилка.

Кормчията включи радиото и докладва в командния център.

— Не разбирам — каза Макс, — когато го хванах на радара, това нещо се движеше по права линия.

— А ти пил ли си?

— Естествено, че съм пил.

Бяха дочули от охраната на комплекса, че островната операция е към своя край, и също поливаха новината.

— Това обяснява нещата.

— Ама…

— Около проклетия остров има силни течения. Може да е била подхваната от някое от тях.

— Сигурно — съгласи се Макс.

— Не мога да ти помогна, братле. Отдавна е под вода. Прибираме се.

— Оглеждайте се за „Гертруда“. Трябва да е някъде наоколо.

След секунди огромната перка проряза водата наблизо. Мъжете бяха свикнали да я виждат, но винаги се чувстваха неспокойни, когато беше наблизо. Притесняваше ги разрушителната й мощ и фактът, че действа автоматично. АПС спря на петнайсетина метра от тях. Сравняваше звуковия профил на патрулната лодка с информацията в базата си данни.

— Дано не активира торпедата.

Смях.

— Ще накарам рибите да проверят.

— Както желаеш. Ние вдигаме гълъбите от тук.

Моторите заръмжаха, лодката обърна и се насочи към кея.

Перката продължи да се движи напред-назад в успоредни линии. Сонарът й обследваше потъналата рибарска лодка и изпращаше картината към командния център. Макс наблюдава екрана няколко минути, после подаде команда на „Гертруда“ да възобнови нормалната си обиколка.

Няколко секунди, след като АПС се отдалечи, от кабината на потъналата лодка се измъкнаха две фигури и с енергични ритмични движения заплуваха към брега.

22

Натиснал газта до ламарината, Траут излетя с „Мерцедеса“ на Стрега през портите на оградата. Маклийн, който седеше отдясно на Гамей на предната седалка, гледаше с ужас скоростомера.

— Траут! — каза той спокойно, но настойчиво. — На пътя пред нас има остър завой. Ако не намалиш, ще ни трябват крила.

Гамей докосна ръката на съпруга си.

Пол хвърли поглед към таблото. Движеха се с над сто и десет километра в час. Той напомпа спирачките и включи фаровете тъкмо навреме, за да види, че завоят е не просто остър, а почти обратен. Отдясно зееше пропаст.

Гумите изскърцаха близо до ръба, но „Мерцедесът“ остана на пътя. След завоя пътят се изправяше и започна постепенно да слиза надолу. Пол си отдъхна и поотпусна кормилото.

— Благодаря за предупреждението, Мак.

Маклийн се подсмихна.

— Не ми се ще да ни спрат за превишена скорост.

Траут погледна през рамо плетеницата от ръце и крака на задната седалка.

— Всички ли са тук?

— Ще трябва да ни изхвърлиш с остен — отвърна Санди.

Пол си позволи лукса да се разсмее от сърце. Въпреки привидното си спокойствие, беше напрегнат като пружинка на часовник. Хладнокръвието на Маклийн го върна на земята. Адреналинът в кръвта му помогна да осъществи бягството, но сега, за да оцелеят, му трябваше спокойствие и съобразителност. Пътят продължаваше да се спуска. Чак долу при морето той се разклоняваше.

Траут спря и посочи пътя наляво:

— От тук ли дойдохме?

— Точно така — потвърди Маклийн. — Пътят върви покрай залива и стига до мястото, на което стои подводницата. Там има гарнизон и охрана. Ако завием надясно, ще стигнем до устието на залива. Там има команден център и кей за патрулните лодки.

— Написал си си домашното — похвали го Траут.

— Не си единственият, който се е опитвал да измисли как да измъкне от тоя проклет камънак.

— Изборът изглежда ясен. Патрулната лодка може да се окаже нашият билет за бягство.

— Съгласна съм — подкрепи го Гамей. — Освен това, ако ще ровим в гнездо на стършели, колкото по-малко стършели, толкова по-добре.

Траут кимна и зави надясно. Пътят продължи покрай плажа по-малко от километър. В далечината блеснаха светлини и Пол отби. Каза на другите къде отива и им предложи да излязат и да се разтъпчат, без да се отдалечават от колата. После тръгна пеша. Въздухът миришеше на море и той се чувстваше щастлив, че не е затворник. Но не хранеше илюзии. Свободата му беше точно толкова ефимерна, колкото вълните, галещи брега.

Видя, че светлините идват от бетонна сграда. Щорите бяха спуснати. Продължи да върви, докато стигна до дървения кей. Само че там нямаше лодка. Хладният бриз от морето не можеше да се сравнява с тръпките, които го побиха. Върна се обратно при „Мерцедеса“ и се отпусна зад волана.

— Лодката я няма — каза той. — Можем да почакаме и да се надяваме, че ще се върне, но изгрее ли слънцето, губим всичките си шансове. Предлагам ви да огледаме мястото, на което държат подводницата.

— Това е последното място, на което биха предположили, че ще отидем — съгласи се Гамей.

— Това е последното място, на което аз бих предположил, че ще отидем — обади се Маклийн. — Не приличаме на спецотряд.

— Аламо е имал само стотина защитници.