Изгубеният град

— Аз също съм учил американска история, Пол, и знам, че защитниците на Аламо са били избити. Сега не ми напомняй за шотландците при Кълоден, защото и те не са свършили добре.

Траут се ухили.

— Отчаяните времена изискват отчаяни мерки.

— Това го разбирам. Само не мога да схвана какви мерки имаш предвид.

— Ще се опитам да се кача на борда на подводницата и да потърся радио. Ако не стане, ще измисля нещо друго.

— Убеден съм — рече Маклийн, който разглеждаше Траут, сякаш е рядък вид животно. — Доста изобретателен си като за дълбоководен геолог.

— Старая се.

Пол запали мотора и подкара колата покрай залива, докато стигна до изоставената църква и гробището. Паркира зад разрушената постройка и каза на другите да не мърдат. Гамей обаче настоя да отиде с него. Двамата тръгнаха по чакълестия път, който водеше до стеснението на залива.

Районът около бараките беше осветен от прожектори. Стигнаха на трийсетина метра от тях и се огледаха. Сградата се намираше близо до ръба на скалите, а над залива имаше изградена площадка за наблюдения. От долната й страна имаше стълба.

— Да проверим тази стълба — предложи Пол.

— Според мен няма за какво да се тревожим. Струва ми се, че вътре се вихри клингонски гуляй.

Охраната на подводницата също беше дочула за предстоящия край на мисията и си бяха устроили пиршество. Явно още не бяха научили за съдбата, сполетяла другарите им в лабораторния комплекс.

Гамей и Траут се озоваха под площадката. С помощта на стълбата слязоха по отвесната скала до тясна пътечка, изградена на метър и нещо над нивото на водата. По цялата й дължина имаше наредени лампи. Пътечката водеше точно към входа към кея на подводницата.

Пред погледа им се откри грамадната подводница, която ги отвлече. Няколко лампи светеха и двамата лесно откриха мостчето, качиха се на палубата и стигнаха до входния люк. Пол вдигна капака и надникна. Вътрешността на подводницата беше осветена. Коридорът беше празен.

Пол и Гамей слязоха по стълбата и тръгнаха по коридора, колкото е възможно по-тихо. Пол вървеше отпред, спираше и се оглеждаше на всеки ъгъл, но не всичко наоколо беше пусто. Контролната зала беше полутъмна, осветена само от множеството монитори. Радио кабината, малка стаичка встрани от контролната зала, също беше празна. Гамей остана на пост, а Пол седна пред таблото, взе микрофона, набра централата на НАМПД и задържа дъха си.

— Национална агенция за… дело — изпращя приветлив женски глас.

Слабата връзка прекъсваше заради стените и тавана на подводницата.

— Свържете ме с Руди Гън, моля. Предайте му, че го търси Пол Траут.

— Един… мент.

Моментът му се стори колкото цял ден. Мислено си представяше фоайето на сградата на НАМПД с глобуса по средата. Най-сетне се чу гласът на помощник-директора на НАМПД. Ясно си представи слабия Гън, седнал в големия си офис и напрегнал мозъка си над поредната сложна задача.

— Траут?! Къде си, за бога? Търсехме ви… ли не. Добре ли сте?

— Да, Руди. Гамей също е тук. Трябва да говоря бързо. „Алвин“ беше отвлечен. Намираме се на един остров — струва ми се, че е в шотландски или скандинавски води. Има още седем учени пленници. Караха ни да работим по някакъв откачен експеримент. Избягахме, но може да не е за дълго.

— Трудно… чувам, но разбрах. Можеш ли да стоиш… радиото?

— Трябва да се връщаме при останалите.

— Остави включено радиото. Ще се опитаме да ви проследим… сигнала.

Траут не успя да отговори, защото в този момент Гамей му даде знак за тревога. Някой си подсвиркваше. Пол внимателно остави микрофона и изключи радиото. Двамата с Гамей коленичиха и се опитаха да се вмъкнат под конзолата. Свирукането приближаваше. Който и да беше, се спря до вратата, надникна вътре, но явно не видя нищо обезпокоително, защото звукът се отдалечи.

Измъкнаха се от скривалището си. Пол отново се свърза с Гън и му каза, че сега оставя радиото включело. Огледа коридора и като се увери, че е пуст, тръгнаха обратно в посоката, от която дойдоха. Движеха се още по-предпазливо, ослушвайки се за издайническото свирукане. Излязоха през люка, минаха отново по тясната пътечка и се качиха по стълбата.

Стигнаха до църквата и тъкмо прекосяваха старото гробище, когато ги заслепи силна светлина. Зад надгробните паметници се виждаха няколко силуета, сякаш странстващи духове. В този миг силни ръце сграбчиха Пол и Гамей и охраната ги натика в църквата. Пред олтара стоеше въоръжен мъж с усмивка на лицето, която никак не подхождаше на автомата в ръцете му.

— Здрасти, приятел — каза той, хвърляйки бърз поглед към Гамей. — Това е краят на пътя за теб и твоите другарчета.

23

Бухалът беше кацнал на едно изсъхнало дърво над морето и, наострил слух, следеше мишката, която тичаше между туфите трева. Тъкмо се канеше да се спусне върху безпомощното същество, когато кръглите му жълти очи уловиха някакво движение на плажа. Нещо голямо и лъскаво беше излязло от вълните върху влажния пясък. Бухалът разпери крила и полетя тихо навътре към сушата. Мишката продължи да си тича, без да осъзнава избавлението си.