Изгубеният град

Остин се качи на борда и запали двигателя, после се върна, за да помогне на останалите заедно с Маклийн, който беше последен. Тъкмо когато дойде неговият ред, се разнесоха нови изстрели и той се свлече на кея.

Стреляше брадатият пазач, чийто развлечен вид и липса на униформа го бяха спасили от съществата. Остин също стреля веднъж в отговор, но не уцели. Пазачът не беше очаквал такава реакция, но бързо се окопити, коленичи и вдигна автомата.

В ухото на Остин прогърмя изстрел. Гамей беше стреляла над рамото му. Макар и перфектен стрелец, в бързината и тя пропусна. Куршумът уцели брадатия мъж в лявото рамо. Той изкрещя от ярост и болка, но успя да преметне оръжието си. Въпреки че беше оглушал и замаян от близкия изстрел, Остин застана пред приятелите си, за да ги защити, и вдигна оръжието си.

Зад пазача се чу силен вой и той се обърна, но преди да успее да стреля, беше връхлетян от ръмжащите същества. Остин прибра пистолета и двамата с Дзавала вдигнаха Маклийн, за да го качат в лодката. В този момент едно от съществата се отдели от останалите и тръгна, олюлявайки се, към кея. Гамей вдигна пистолета, но Траут, който тъкмо се готвеше да развърже въжетата, хвана ръката й. Беше познал съществото: същото, което го пощади по-рано.

— Ранен е.

Гърдите на съществото бяха потъмнели от кръв. То се взря в Пол, после краката му се подкосиха и то, вече мъртво, залитна и падна в лодката. В същото време Остин извика на Пол да поеме кормилото, за да може самият той да се погрижи за Маклийн. Веднага щом Гамей прибра въжетата, Траут даде газ и насочи носа към тъмното море.

Лодката с пълна скорост се отдалечаваше от острова на ужасите. Пол предаде управлението на Гамей и се приближи до Маклийн, който лежеше по гръб. Другите му бяха направили място. Остин беше подпъхнал спасителна жилетка под главата му вместо възглавница. После коленичи до смъртно ранения учен и приближил ухо до устата му.

— Иска да говори с теб — каза той, като видя Траут.

Пол коленичи от другата му страна.

— Измъкнахме се, Мак. Ще те заведем на доктор и за нула време ще си на крака.

Маклийн се засмя хриптящо, а от ъгълчето на устата му потече кръв.

— Не се опитвай да заблудиш шотландец, братле.

Преди Траут да отговори, Маклийн вдигна немощната си ръка.

— Не! Остави ме аз да говоря.

Очите му побеляха, но той успя да се стегне.

— Формулата…

— Какво за нея?

Маклийн премести поглед към Остин и издъхна.

„Гертруда“ излезе да се сбогува.

Автономното подводно средство улови звука от отдалечаващата се лодка и пресече пътя й на около миля от острова. Пръв го забеляза Дзавала. Той оглеждаше околността с прожектора, оглеждайки се за скали, когато пред погледа му се изпречи характерната перка. Отначало си помисли, че е косатка, но когато се приближи, видя, че е метална, и се сети какво е това.

АПС ги следва двеста метра, после се отклони и продължи обичайната си обиколка. Никой на борда на лодката не съзнаваше, че са се разминали на косъм. В командния център Макс беше подал команда на „Гертруда“ да открие съда беглец, а четирите торпеда бяха готови за изстрелване. Тъкмо се канеше да натисне бутона „Огън“, когато гърлото му беше разкъсано от червенооко чудовище.

След около половин час спокойно плаване Остин реши да потърси помощ от бреговата охрана. След броени минути трийсет и три метровият кораб „Скапа“ на Великобританската брегова охрана улови сигнала и потегли към тях с пълна скорост от трийсет възела. Съдейки по опита си, шкиперът сметна, че става дума за рибар в беда. Когато съзря надуваемата лодка, капитан Джон Брус си помисли, че за двайсет години патрулиране около Оркнейските острови е видял много необичайни гледки, но тази бие всички.

На око прецени, че лодката е дълга около девет метра. Повечето от треперещите пътници на борда бяха облечени в зелени гащеризони. Капитанът не беше чувал за затвори наблизо, но ситуацията му се стори, меко казано, подозрителна. Десетките години плаване по море го бяха научили да бъде предпазлив. Нареди на екипажа да стои в повишена готовност с оръжие в ръка.

Когато двата съда се изравниха, капитанът взе електрическия мегафон и нареди:

— Идентифицирайте се, моля!

Един мъж се изправи и махна с ръка, за да привлече вниманието му. Имаше широки рамене, груби бронзови черти на лицето и платинена, почти сребриста коса.

— Кърт Остин от Националната агенция за морско и подводно дело — представи се той. Гласът му се извисяваше ясно над ръмженето на двата мотора, без да се напряга изкуствено. — Тези хора страдат от изтощение, а може би и хипотермия. Можете ли да ни помогнете?

Капитанът реагира предпазливо, въпреки очевидната искреност на молбата. Беше чувал за НАМПД, влиятелната американска организация за океанология, а и няколко пъти бе срещал техни съдове по вода. Но не можеше да свърже жалката сбирщина в малката лодка с елегантните тюркоазени изследователски кораби, които бе виждал.