Изгубеният град

— Колегите ми Пол и Гамей Траут, както и пилотът на батискафа „Алвин“, бяха задържани против волята им. Отидохме на спасителна операция и се сблъскахме с някои проблеми.

— Кой ги е държал в плен?

— Не знам. Предлагам да изясним всичко това, като стигнем до брега.

В каютата влезе млад моряк и подаде на капитан Брус сгънат лист хартия.

— Тези съобщения току-що пристигнаха, сър.

— Благодаря.

Капитанът се извини и ги прочете. После подаде едното на Кърт. Беше от Руди Гън и гласеше:

„Радвам се, че сте добре. Чакам подробности.

Руди“.

Когато прочете другото съобщение, капитанът повдигна вежди.

— Явно имате добри връзки, мистър Остин. От адмиралтейството са се свързали с централата на Бреговата охрана. Заръчали са да се отнасяме с изключително внимание към вас и да ви осигурим всичко, което пожелаете.

— В британските кораби още ли се прави грог?

— Не, но в каютата си имам бутилка хубаво шотландско уиски.

— Ще свърши чудесна работа — отвърна Остин.

26

Съвсем друго посрещане ги очакваше в Къркуол, столицата на Оркни. На брега бяха наредени автобус, катафалка и двайсетина души в бели предпазни костюми с качулки.

Остин стоеше на перилата заедно с капитан Брус.

— Това е или екип за деконтаминация, или последният писък в британската мода.

— Така, като гледам, хората ми няма скоро да излязат в отпуск — рече капитанът. — „Скапа“ и екипажът са поставени под карантина, в случай че сте ни оставили някой гаден микроб на борда.

— Съжалявам, че ви причинихме толкова неприятности, капитане.

— Глупости! Определено ни разнообразихте. Пък и, както казах, това ни е работата.

Остин стисна ръката му, а после слезе по мостчето заедно с другите бегълци. Всеки от тях, щом стъпеше на земята, трябваше да облече прозрачен найлонов костюм, шапка и хирургична маска. След това ги изпратиха до автобуса, а труповете натовариха в катафалката. Помолиха ги да не вдигат щорите на прозорците. След около пет минути автобусът спря пред голяма тухлена сграда, може би някогашен склад.

Вътре в сградата беше опъната голяма палатка, предназначена за деконтаминационна лаборатория и обслужвана от други хора в бели защитни облекла. Всички, които бяха стъпвали на острова, бяха помолени да вземат душ, а дрехите им бяха прибрани в найлонови чували и отнесени за анализ. След това им раздадоха болнични дрехи. Почувстваха се като група пациенти в психиатрия, наобиколени от доктори в найлонови защитни облекла, които трябваше да определят дали са годни да се завърнат в човешкото общество. Въпреки унижението, с тях се отнасяха изключително любезно.

След прегледа Остин и колегите му от НАМПД получиха току-що изпраните си и грижливо сгънати дрехи. После ги отведоха в малка, сравнително гола стая само с няколко стола и маса. Зад масата седеше мъж в костюм на тънки райета, който при влизането им стана и се представи като Антъни Мейхю. Каза, че е от МИ5, британското вътрешно разузнаване, и ги помоли да седнат. Мейхю имаше изящни черти и изискан акцент, което накара Остин веднага да попита:

— Оксфорд?

— Всъщност Кеймбридж — усмихна се той. Говореше с кратки изречения, сякаш мислено орязваше всички излишни думи. — Разликата е трудно доловима. Извинявам се за притеснението от докторите и лабораторните служители в скафандри. Надявам се да не е било проблем.

— Ни най-малко. Бездруго имахме отчаяна нужда от душ — отвърна Остин.

— Моля ви, предайте на тези, които перат дрехите, да слагат по-малко кола на яките — допълни Дзавала.

Мейхю се разсмя.

— Обещавам! МИ5 добре познава с работата на Специалния екип на НАМПД. Но когато капитан Брус докладва за трупове, тайни експерименти и мутанти, от МИ5 се паникьосаха като най-обикновени държавни служители, каквито всъщност са. Поискаха да се уверим, че няма да замърсите Британските острови.

Остин направи гримаса.

— Не подозирах, че миришем чак толкова.

Мейхю го погледна неразбиращо, после отново избухна в смях.

— Американски хумор. Трябваше да се досетя, все пак прекарах няколко години в САЩ. Всъщност шефовете ми се притесняват не от миризмата, а от някой смъртоносен вирус.

— Не сме и помисляли да замърсяваме английските си братовчеди — увери го Остин. — Моля ви, предайте на шефовете си, че цялата тази работа по никакъв начин не е свързана с биологично оръжие.

— Ще го направя — отвърна Мейхю, взирайки се в лицата им. — А може ли някой да ми обясни какво, по дяволите става?

Остин се обърна към Траут.

— Пол най-добре ще ви разкаже за острова. Ние прекарахме там само няколко часа.

Траут се усмихна мрачно.

— Като начало ще кажа, че островът не е екзотичен курорт.

След това му разказа всичко — от отвличането на „Алвин“ край Изгубения град до бягството от острова.

Когато Траут стигна до Философския камък, Остин очакваше да чуе скептично сумтене, но вместо това Мейхю се плесна съвсем не по британски по коляното:

— Пасва идеално! Знаех си, че има нещо зад смъртта на тези учени.

— Боя се, че този път ние не разбираме.