Изгубеният град

Капитан Брус беше едър шотландец с луничава плешива глава, светлосини очи и твърда брадичка, която съвсем оправдано показваше решителността на собственика й. Огледа лодката от край до край. Умората и тревогата, изписани по лицата на хората в нея, не можеха да бъдат изиграни. Той нареди да спуснат лодка, която да вземе пътниците, но предупреди екипажа да ги държи под око.

Наложи се да се направят няколко курса, за да прехвърлят всички пътници. От близък поглед ставаше безпощадно ясно, че тези окаяни мъже и жени не представляват никаква заплаха. Когато се качиха на борда, корабният лекар им направи бърз преглед, раздадоха им одеяла да се стоплят и ги заведоха в столовата за гореща супа и кафе.

Остин се качи последен в лодката, придружен от привлекателна червенокоса жена и двама мъже, единият от които с мургав тен, а другият толкова висок, че стърчеше като мачта.

Остин се ръкува с капитана и представи другите:

— Това са Пол и Гамей Морган-Траут и Джо Дзавала. Всички сме от НАМПД.

— Не знаех, че НАМПД имат мисия в нашия район — отвърна капитанът, като им стисна ръцете.

— Формално погледнато, нямаме. — Остин каза на останалите да го изчакат в столовата и отново се обърна към капитана. — Пътниците преживяха много трудности, някои имаха сериозни проблеми. Отгоре на всичко се изгубихме в мъглата и затова ви повикахме на помощ. Съжалявам за неудобството.

— Няма за какво. Това ни е работата.

— Все пак благодаря. Трябва да ви помоля за още една услуга. Бихте ли предали радиосъобщение за Руди Гън в централното управление на НАМПД във Вашингтон? Кажете му, че Остин и компания са добре и ще поддържат връзка с тях.

— Веднага ще се разпоредя.

— В такъв случай аз също ще се възползвам от една гореща супа — усмихна се Остин. Обръщайки се, той небрежно добави: — Между другото, в надуваемата лодка има две тела.

— Мъртви тела?!

— Много мъртви. Дали екипажът ви може да ги качи на борда, преди да вземете лодката на буксир?

— Да, разбира се.

— Още веднъж благодаря, капитане. — Остин се загърна в одеялото като индианец и тръгна към столовата.

Капитанът леко се подразни. Не беше свикнал някой да му дава нареждания. После се засмя. Дългогодишният му опит с различни екипажи и ситуации го беше научил добре да преценява хората. Усети, че това, което му се стори нахално безгрижие у Остин, всъщност е израз на изключителна самоувереност. Нареди на хората си да пренесат телата в медицинския кабинет, а след това да вържат лодката на буксир.

Самият той се върна на мостика и изпрати съобщението на Остин до НАМПД. Тъкмо приключваше с рапорта си пред командването на Бреговата охрана, когато лекарят го повика по интеркома. Капитанът изслуша развълнувания му глас, после слезе в кабинета. Двете тела, прибрани в чували, лежаха на носилки. Лекарят му даде ароматизиран вазелин, който да намаже под ноздрите си.

— Дръжте се — предупреди го той и отвори единия от чувалите.

Капитанът беше виждал и помирисвал трупове на различен етап на разложение в морето и силната животинска миризма, която се разнесе от чувала, не го изуми толкова, колкото самата гледка. Червендалестото му лице побеля. Брус беше презвитерианец до мозъка на костите си и нито пиеше, нито ругаеше. Това бе един от моментите, в които му се искаше да не бе толкова набожен.

— Какво, за бога, е това?! — пресипнало прошепна той.

— Същество от кошмарите — отвърна лекарят. — Никога не съм виждал нещо подобно.

— А другият?

Лекарят отвори и втория чувал. Там лежеше красив сивокос мъж на петдесет-шейсет години.

— Затвори ги — нареди капитанът. — От какво са умрели?

— И двамата… мъже са били убити от огнестрелно оръжие.

Капитан Брус му благодари и се насочи към трапезарията. Уплашените допреди малко лица сега го посрещнаха усмихнати, благодарение на щедрото вливане на храна и ром. На една маса видя Остин, който разговаряше с Пол и Гамей.

Остин слушаше, потънал в мисли, докато двамата се редуваха да му разказват за отвличането и пленничеството си. Когато погледът му срещна очите на капитан Брус, той топло се усмихна.

— Здравейте, капитане! Както виждате, горещо оценяваме гостоприемството ви.

— Радвам се да го чуя. Дали може да разменим няколко думи насаме, мистър Остин?

Остин забеляза сериозното му изражение. Беше му съвършено ясно за какво иска да говорят.

— Разбира се!

Капитанът го заведе в една каюта, близо до трапезарията и го покани да седне.

— Имам някои въпроси към вас.

— Давайте!

— За тези тела. На кого… или на какво са те всъщност?

— Едното е на шотландски химик на име Маклийн, Ангъс Маклийн. Не съм сигурен на кого е или е било другото. Казаха ми, че е мутант, резултат от несполучлив научен експеримент.

— Що за експеримент може да създаде такова чудовище?

— Не съм запознат с подробностите.

Капитанът поклати глава невярващо.

— Кой ги е застрелял?

— Бяха убити при опит за бягство от острова, къде то са били държани в плен. — После съобщи координатите.

— Забраненият остров? Патрулирам из тия води две десетилетия, а кракът ми не е стъпвал там. Какво, за бога, правехте там?