Изкушена

— Не, недей! — извиках толкова силно, че Афродита се дръпна назад.

— Чудесно. После ще ми благодариш.

Сестра Мери Анджела зае мястото й, наведе се над мен и приглади назад влажните ми студени коси.

— Зоуи, с нас ли си?

— Да — съкрушено отвърнах аз.

— Какво стана? Какво те накара да се задушиш? попита монахинята.

— Нали не си болна? — с треперещ глас добави Ерин.

— Няма да си изкашляш белите дробове, нали? — обади се и Шоуни, която изглеждаше разстроена като сестра си.

Стиви Рей разбута Близначките и се приближи до мен.

— Говори на мен, Зоуи. Наистина ли си добре?

— Да. Не умирам. — Мислите ми бяха подредени, въпреки че не можех да се отърся от последните следи на отчаянието, което изпитах като Ая. Приятелите ми очевидно се страхуваха, че организмът ми е започнал да отхвърля Промяната. Положих усилия да се съсредоточа в настоящия момент и протегнах ръка към Стиви Рей.

— Помогни ми да стана. Вече съм по-добре.

Тя ме хвана за лакътя и ме дръпна да се изправя. Леко се олюлях, но после запазих равновесие.

— Какво се случи, Зоуи? Деймиън се вгледа изпитателно в мен.

Какво можех да кажа? Трябваше ли да призная пред приятелите си, че имам невероятно образна памет от предишен живот, в който се бях отдала на врага ни от настоящето? Дори нямах време да премина през лабиринта на новите чувства, които споменът предизвика в мен. Как щях да ги обясня на приятелите си?

— Кажи ни, дете. Изречената истина винаги е по-малко страшна от предположението — увещаваше ме и сестра Мери Анджела.

Въздъхнах и изръсих:

— Тунелът ме уплаши!

— Уплаши те? Как? Имаше ли нещо там? — Деймиън най-после престана да ме гледа и нервно надникна в тъмната дупка.

Близначките направиха няколко крачки към зимника и по-далеч от шахтата.

— Не, там няма нищо — отговорих аз и се поколебах. Поне така мисля. Но не това ме уплаши.

— Очакваш да ти повярваме, че припадна, защото се страхуваш от мрака? — недоверчиво попита Афродита.

Всички се втренчиха в мен.

Прокашлях се.

— Хей, може би има нещо, за което Зоуи не желае да говори — обади се Стиви Рей.

Погледнах най-добрата си приятелка и осъзнах, че ако не кажа нещо за случилото се с мен преди малко, няма да мога да се изправя пред онова, което трябваше да сторя за тях.

— Права си казах й аз. — Не искам да говоря за това, но вие заслужавате да чуете истината. — Обходих с поглед останалите от групата. — Тунелът ме уплаши, защото душата ми го позна. — Пак прочистих гърлото си и продължих: — Спомних си, че съм била под земята с Калона.

Защото в теб наистина има част от Ая? — тихо попита Деймиън.

Кимнах.

— Да, в мен, но и някак си все още съм част от нея.

— Интересно… — Деймиън въздъхна дълбоко.

— По дяволите, какво означава това за теб и Калона днес? — възкликна Афродита.

— Не знам! Не знам! Не знам! — избухнах аз. В мен кипяха напрежението и объркването от случилото се. — Нямам отговори. Имам само паметта и нула време да я обработя.

Бихте ли ме оставили сама за малко, за да оправя бъркотията в главата си?

Те се размърдаха, измънкаха „добре“ и ме погледнаха така, сякаш бях изгубила ума си. Без да обръщам внимание на стъписаните ми приятели и на въпросите без отговор, които бяха почти видими във въздуха около мен, аз се обърнах към Стиви Рей.

— Обясни ми как точно направи тунела.

По учудения поглед в сините й очи разбрах, че тя се обезпокои от тона ми. Не извиках: „По дяволите! Припаднах и искам да сменим темата, защото се срамувам, че съм превъплъщение на страхливка“, а произнесох думите като Висша жрица.

— Не беше нещо кой знае какво. — Стиви Рей беше нервна и явно се чувстваше неудобно, сякаш полагаше усилия да говори безразлично, защото изпитваше точно обратното. — Хей, сигурна ли си, че си добре? Не трябва ли да се махнем оттук и може би да ти намерим бира или нещо друго? Щом това място събужда спомени в теб, струва ми се, че е по-добре да отидем другаде.

— Нищо ми няма. В момента искам да чуя за тунела. Погледнах я, без да трепна. — Разкажи ми как го направи.

Усетих, че другите хлапета и сестра Мери Анджела ни наблюдават със смесица от любопитство и озадаченост, но останах съсредоточена върху Стиви Рей.

— Знаеш, че навсякъде под сградите в центъра на града има тунели от времето на Сухия режим, нали?

Кимнах.

— И ти казах, че ще разузная накъде водят?

— Спомням си.

— Открих полузатрупания вход на тунела, за който Ант ни каза онзи ден… Онзи, който се отклонява от другите под сградата Филтауър.

Отново кимнах нетърпеливо.

— Беше запълнен с пръст, но бръкнах в малката дупка, оставена в средата, изрових няколко шепи пръст, протегнах ръка и усетих хладен въздух. Това ме наведе на мисълта, че има тунел от другата страна. Бутнах с ръцете, съзнанието и природната стихия, с която имам връзка, и земята реагира.

— Реагира? Как? Разтресе ли се?

— По-скоро се раздвижи. Както я исках в мислите си. Трудно е да го обясня, но пръстта, затрупала входа, се срути и аз влязох в много стар тунел.

— И този стар тунел беше само от пръст, без да е укрепен с бетон като тунелите под гарата и в центъра на града, така ли? — попита Деймиън.