Изкушена

— Чакай малко. Не те обвинявам в нищо, но онова древно момиче чероки, чиято душа ти споделяш, е било създадено да обича Калона, нали?

— Да, но трябва да разбереш, че аз не съм тя. Произнесох всяка дума бавно и отчетливо.

Виж, Зоуи, знам го. Но освен това знам, че Калона те привлича повече, отколкото искаш да признаеш пред някого, дори пред себе си. Вече имаше един спомен, че си била Ая, който беше толкова силен, че ти припадна. Ами ако не можеш напълно да контролираш чувствата си към него. защото привличането е запечатано в душата ти?

— Смяташ ли, че вече не съм мислила за това? По дяволите. Афродита, ще стоя далеч от Калона! — отчаяно изкрещях аз — Абсолютно далеч от него! Тогава няма да има шанс да бъда с Калона отново и видението ти няма да се случи.

Не е толкова лесно. Видението, където ти беше с него, не беше единственото, което имах. Всъщност като се замисля, малко приличаше на едно от онези глупави видения за смъртта ти, където видях как първо прерязват гърлото ти, а после отсичат главата ти и накрая аз се удавям заедно с теб. Как няма да се стресирам?

— Да, спомням си. Ти видя моята смърт.

— Но засега единствено аз съм преживяла твоята смърт. И пак ще повторя, не беше никак приятно.

— Би ли довършила разказа за видението си?

Афродита ме погледна многострадално, но продължи:

— Видението се раздвои, както се случи двата пъти, кога-то те видях да умираш. Ти се целуваше и правеше мръсни неща с Калона. И аз почувствах агония.

Има логика. Ти си горяла — отбелязах аз, раздразнена, че тя не ми разказва докрай проклетото си видение.

— Не, имам предвид, че почувствах друга агония. Сигурна съм, че не дойде от горящите хора. Там беше и още някой, който определено беше заплашен.

— Заплашен? Това наистина звучи лошо. — Стомахът отново ме заболя,

— Да. Сериозно неудобно. Хората горяха, аз изпитвах агония, а ти го правеше със злия ангел. И после всичко се промени. Беше друг ден… и друго място. Хората все още горяха и аз все още изпитвах агония, но вместо да вършиш мръсотии с Калона, ти се измъкна от обятията му. Но не отиде много далеч. И му каза нещо. Това промени всичко.

— Как?

— Ти го уби и огънят угасна.

— Убила съм Калона!

— Да. Така поне ми изглеждаше.

— Какво му казах, че имаше силата да спре огъня?

Афродита повдигна рамене.

— Не знам. Не чух. Преживявах видението от перспективата на горящите хора и чувствах агония. Бях малко заета да изпитвам непоносима болка, за да обръщам внимание на всяка сричка, която произнасяш.

“ Сигурна ли си, че Калона умря? Това е невъзможно, защото той е безсмъртен.

— Така ми се видя. Онова, което ти му каза, го накара да се разпадне.

— Калона изчезна?

По-скоро се взриви. Трудно ми е да го опиша, защото аз горях и той стана много светъл и не можах да видя какво точно се случи с него. Калона избледня и огънят спря. И тогава разбрах, че всичко ще бъде наред.

— Това ли беше всичко, което се случи?

— Не. Ти плака.

Какво?

— След като уби Калона, ти се разплака. С много сълзи и сополи. А после видението свърши и аз се събудих със страшно главоболие и очите адски ме боляха. А, и ти пищеше като луда. — Афродита ме погледна изпитателно. — Защо пищеше?

— Сънувах кошмар.

— Калона

— Не искам да говоря за това.

— Жалко. А трябва да говориш, Зоуи. Аз видях как светът гори, докато ти и Калона купонясвахте. Това не е хубаво.

— Няма да се случи. Не забравяй, че си ме видяла и да го убивам.

— Какво се случи в съня ти? — настоя тя.

— Калона ми предложи света. Щял да промени нещата и да върне древния начин на живот и искаше да управлява заедно с мен и други подобни щуротии. Отказах категорично. Той заяви, че ще изгори… Боже! Почакай! Ти спомена, че хората са горели в нива. Пшеничена ли беше?

Афродита повдигна рамене.

— Предполагам, За мен всички ниви са еднакви.

Нещо стегна гърдите ми и стомахът ми се сви.

— Калона каза, че ще отсее зърното от плявата и ще я изгори.

— Какво е… плява, по дяволите?

— Не знам точно, но съм убедена, че е свързано с пшеница. Опитай се да си спомниш. В нивата, където те горяха, имаше ли високи златисти стръкове, или беше зелена, като царевица, а не пшеница?

— Беше жълта. С високи стръкове. И трева. Може да е била пшеница.

— Оказва се, че заплахите на Калона в моя сън са се сбъднали в твоето видение.

— Но в твоя сън ти не му се отдаваш и не правиш любов с него или…

— Не! Хвърлих се от върха на една скала и затова пищях като луда.

Зачервените й очи се отвориха широко.

— Сериозно? Наистина ли скочи от скалата?

Скочих от върха на замък, който беше на висока скала.

— Звучи доста неприятно.

— Това беше едно от най-страшните неща, които съм правила, но не беше по-лошо, отколкото да бъда с него. — Потреперих, като си припомних докосването му и копнежа, който предизвика дълбоко в душата ми. — Трябваше да се махна от него.

Трябва да размислиш за в бъдеще.

— Какво?