Изкушена

Тя спря, придоби свиреп вид и подуши въздуха, който беше изпълнен с влажното, мухлясало ухание на леда, покрил земята, и характерния остър мирис на асфалта под краката й. Стиви Рей не обърна внимание на тези миризми и се съсредоточи върху кръвта. Не беше човешка, нито дори на новак, затова не миришеше на слънчева светлина и пролет… мед и шоколад… любов и живот, и всичко, за което бе мечтала. Не, тази кръв ухаеше на тъмни сили./Беше. твърде гъста/. В нея имаше нещо, което не беше човешко. Все пак обаче привлече, макар че дълбоко в душата си Стиви Рей знаеше, че греши.

Мирисът беше на нещо странно и неземно и я доведе до първите тъмночервени капки. В бурята и мрачните мигове преди зазоряване усъвършенстваното й зрение видя, че това са само мокри петна върху леда, покрил пътя и тревата до него. Но Стиви Рей знаеше, че там някъде има кръв. Много кръв.

Нямаше животно или човек да лежи на земята и да кър-ви, но имаше диря от тъмна течност, която се сгъстяваше върху дебелия лед, отдалечаваше се от улицата и продължаваше към най-гъстата част на горичката зад манастира.

Инстинктите й на хищник се задействаха светкавично. Стиви Рей затаи дъх и безшумно се запромъква по кървавите следи.

Нещото беше под едно от най-големите дървета и се беше свило под грамаден, наскоро прекършен клон, сякаш се беше довлякло там да се скрие и умре.

Стиви Рей потрепери, когато видя гарвана-демон.

Съществото беше огромно, по-голямо отколкото изглеждаха от разстояние. Лежеше на една страна и главата му беше притисната до земята, затова Стиви Рей не виждаше лицето му много добре. Гигантското му крило беше изкривено под странен ъгъл, очевидно счупено, а човешката ръка под него беше окървавена. Краката му също бяха човешки и свити така, сякаш бе умряло в ембрионално положение. Стиви Рей си спомни, че чу как Дарий стреля, докато той, Зоуи и групата бягаха като прилепи от ада по Двайсет и първа улица към манастира. Явно Дарий бе свалил гарвана-демон от небето.

— По дяволите! — прошепна тя. — Трябва да е било страховито падане.

Сложи ръце около устата си и се приготви да извика Далас и другите момчета да й помогнат да преместят трупа някъде, когато гарванът-демон трепна и отвори очи.

Тя се вцепени. Двамата се втренчиха един в друг. Червените очи на съществото се разшириха. Изглеждаха изненадани и невероятно човешки на птичето лице. Огледаха я и обходиха мрака зад нея, за да проверят дали е сама. Стиви Рей машинално приклекна, вдигна ръце в отбранителна позиция и се съсредоточи да призове земята да й даде сили.

Тогава гарванът-демон заговори:

— Убий ме! Сложи край на мъките ми — изпъшка от болка той.

Звукът на гласа му беше толкова човешки и абсолютно неочакван, че Стиви Рей спусна ръце и залитайки, отстъпи назад.

— Ти можеш да говориш! възкликна тя.

А после гарванът-демон направи нещо, което крайно я стъписа и необратимо промени хода на живота й.

Той се засмя.

Сухият подигравателен звук завърши със стенание от болка, но беше смях и придаде човечност на думите му.

— Да… — задъхано отвърна той, — Говоря. Кървя. Умирам. Убий ме и да приключим. — Гарванът-демон опита да се надигне, сякаш изгаряше от нетърпение да умре, и движението го накара да извика в агония. Човешките му очи се изцъклиха и той изпадна в безсъзнание на замръзналата земя.

Стиви Рей пристъпи към действие, преди да си спомни дори дали е взела решение. Стигна до него и се поколеба само за секунда. Гарванът-демон се беше свлякъл по лице, затова за нея не беше трудно да отмести встрани крилете му и да го хване под мишниците. Той беше огромен, голям, кол кото едър мъж и тя се подготви, че ще бъде и тежък, но не беше така. Всъщност беше толкова лек, че беше супер лесно да го влачи. Това и направи, докато съзнанието й крещеше: Какви ги вършиш, по дяволите?

Наистина, какви ги вършеше?

Стиви Рей не знаеше. Знаеше само какво няма да направи. Тя нямаше да убие гарвана-демон.

ТРЕТА ГЛАВА Зоуи

— Ще се оправи ли? прошепнах аз, за да не събудя Старк, но очевидно не успях, защото затворените му клепачи трепнаха и устните му леко се изкривиха в болезнено подобие на самонадеяната му усмивка.

— Още не съм умрял — рече той.

— Не говоря на теб казах аз с много по-остър тон, откол-кото възнамерявах.

— Не бъди избухлива. Владей се, а-вет-cu а-ге-хут-са — нежно ме упрекна баба Редбърд, докато сестра Мери Анджела, игуменката на бенедиктинските монахини, й помагаше да влезе в лечебницата.

Бабо! Ето те и теб! — възкликнах аз, забързах към нея и помогнах на сестра Мери Анджела да я настани на стола.

— Тя се тревожи за мен. Старк отново беше затворил очи, но устните му все още загатваха за усмивка.

— Знам, ци-та-га-а-с-ха-я, но Зоуи се обучава за Висша жрица и трябва да се научи да контролира чувствата си.

Ци~та-га-а-с-ха-я\ Това би ме накарало да се изсмея на глас, ако баба не изглеждаше толкова бледа и крехка и ако аз не бях толкова притеснена.