Изкуството на лова

Поведе я по посипаната с отломки пътека, под лозницата, натежала от зрели гроздове. Обясни ѝ, че тази година гроздето е узряло по-рано благодарение на магьосническата топлина на забити в почвата шишове. Още един аспект на унмерската култура, заимстван от хаурстафите.

Продължиха сред уханието на лавандуловите храсти и градинските цветя. Паулус разказваше пламенно за бъдещето, което Янти бе подарила на неговите сънародници. Самият въздух сякаш трептеше, преизпълнен с нови възможности. Паулус обясни, че чичо му Кир постигнал временно споразумение с хаурстафите. Близо четири хиляди войници в лагерите около двореца преминали на служба при нов господар — преход, който, изглежда, бе станал без никакви проблеми. В двореца имаше достатъчно богатства, за да се издържа армия с подобни размери десетилетия наред, и пак щеше да остане, за да построят флотилия, в случай че хаурстафският флот създава проблеми.

— Обаче — продължи Паулус — нашата най-важна задача си остават сънародниците ни в Лосото.

Хиляди унмери все още бяха затворници в тамошните гета под охраната на хаурстафски телепати. За всичко това плащаше император Хю по настояване на Гилдията. Вероятно Хю бе чул, че хаурстафите са преотстъпили властта в Ел, но засега не се знаеше какъв ще е отговорът му.

Имаше оцелели сред хаурстафите в Ел, но почти всички бяха избягали, за да се присъединят към сестрите си в Порт Ел и да напуснат острова с някой кораб. Паулус бе пратил писмо до тези изоставени от господарите си телепати с предложение за примирие. Тъй като никой не знаеше кой може да стои зад клането в двореца, хаурстафите бяха предположили, че артилерийският обстрел на Маскелин е целял да отвлече вниманието, за да могат унмерите да организират своя атака, използвайки някаква нова и непозната магия. Това, разбира се, бе от полза за унмерите. Хаурстафите сега се бояха достатъчно от тях, за да приемат условията на Паулус, и едва ли щяха да отвърнат на удара.

Излязоха от градината през една малка кована вратичка и тръгнаха към гората. Янти я познаваше добре. Тук често се разхождаха ученици и послушници. Сега обаче в гората цареше тишина. Някак по навик Янти остави на съзнанието си да се зарее, да потърси други хора наоколо. В периферията на възприятията си долови присъствието на птици и насекоми, на един слязъл от хълмовете елен. Чуваше и виждаше дворцовите стражници и прислугата, които все още разчистваха останките от разрушеното крило, и по-нататък — маршируващи по пътека войници.

А после долови нещо ужасно познато. Група мъже с необичайно остри възприятия — и същевременно обгърнати в магьосническа пелена. Беше ги пропуснала в първия момент, защото бяха от другата страна на събореното крило, зад работещите там хора. Но сега работниците се бяха изправили и гледаха към новодошлите. Осем мъже. Бяха толкова близо, че тя спря и стисна ръката на Паулус.

— Какво има? — попита той.

Янти плъзна поглед по фасадата към ъгъла. Знаеше какво ще последва и почти тропна ядно с крак. Не беше честно. Защо трябваше да бъде развален този прекрасен миг?

— Може ли да си тръгваме? — попита тя.

— Защо? Какво има?

Ала вече бе твърде късно. Копията на Грейнджър се появиха иззад ъгъла. Върху еднаквите им лица имаше идентични белези от изгаряне със саламура. Очите им бяха зачервени, пламтящи, напълно лишени от човешки емоции. Носеха брони, от които долиташе слабо бръмчене, по магьосническата им повърхност трептяха причудливи отблясъци.

Двойникът най-отпред държеше пред себе си човешко тяло — носеше го с такава лекота, сякаш не тежеше въобще. Янти усети, че дъхът ѝ секва. Беше видяла копията отдалече, но не и тялото, което държеше предният. Съвсем обяснимо, защото той нямаше нито сетива, които да използва, нито дори съзнание, от което да надзърне.

Но Янти го позна веднага. Лице, което бе същото като лицата на другите — ако се изключеше дупката от куршум между очите.

Паулус покани копията вътре и те го последваха мълчаливо. Накара ги да положат тялото на Грейнджър на една голяма маса и после прати слугите да повикат чичо му.

Янти остана при трупа на баща си с осемте призрачни копия. Присъствието им я изнервяше. Дори само като ги погледнеше ѝ призляваше. Ненавиждаше ги, че са тук, че споделят с нея този миг на скръб. Протегна ръка към нагръдната плоча на бронята на баща си — към обгорения метал с неговата странна бледа светлина, — но не намери сили да я докосне.

Чувстваше в душата си празнота, сякаш някой ѝ бе отнел огромна част от бъдещето. И докато гледаше покритото с белези лице, празнотата постепенно се изпълваше с мъка. Внезапно по бузите ѝ рукнаха сълзи, тя скри лицето си в шепи и захлипа.

— Съжалявам за загубата ти — каза Паулус.

Тя усети ръката му на рамото си. Обърна се, опря глава на гърдите му и продължи да ридае все по-неудържимо.

— Толкова го мразех — успя да каже.

Той я задържа в обятията си.

— Това чувство често е спътник на обичта.

Тя проплака като малко дете. Цялата се тресеше. Позволи му да я притисне към себе си, чувстваше топлината на бузата му, опряна в нейната.