Изкуството на лова

Мъглата се разсея и насред нея изникна красиво младежко лице, което Грейнджър познаваше. Марквета. Виолетовите очи на принца блестяха в мрака. Зад него стоеше друг, по-възрастен унмер, с посивели коси. Грейнджър познаваше и него — това бе вторият конник от групата, която бе срещнал в гората. Мъжът се отдръпна от леглото. Държеше дълга сребриста игла, която прибра в сферичен прибор, който прикрепяше в другата си ръка. Странното устройство, изглежда, се състоеше от хиляди мънички повлекла, тънки като косъмчета. Докато иглата заемаше мястото си, топката издаде тих потракващ звук, като топчета на лосотанско сметало. Среброкосият унмер я гледаше съсредоточено. После внезапно протегна ръка и пусна сферата, ала тя остана да виси във въздуха на няколко сантиметра от лицето му.

Мъжът я духна и сферата литна сякаш бе сапунен мехур.

— Умът му вече работи нормално, господарю — каза мъжът на принца. — Макар че не мога да твърдя до каква степен. Времето несъмнено ще покаже.

Грейнджър лежеше в легло насред облицована с бял мрамор стая. Все още беше с енергобронята. Премести поглед от принца към възрастния унмер и татуировките на ръката му. Беше виждал подобни рисунки върху кожата на бруталистките магьосници, ала този тук не му приличаше на боен магьосник. Имаше издължено лице и невероятно крехки ръце. Косата му се придържаше от обръч, изработен от непознат метал. Някакъв отличителен знак на книжници може би? Сребристата сфера прелетя бавно покрай носа му и той я отпъди с ръка.

За разлика от аскетичния възрастен унмер, Марквета изглеждаше почти като конте. С розово-жълтеникавия си елек, накитите и безбройните пръстени със скъпоценни камъни бе досущ като някой селски фокусник.

— Поне е жив — отбеляза Марквета. След това явно му хрумна друга мисъл, защото се обърна към възрастния унмер и попита: — Жив е, нали?

Мъжът повдигна рамене.

Нов глас проговори зад Грейнджър.

— Благодаря ви, херцог Кир. — Беше Янти.

Грейнджър извърна глава и видя, че е застанала до озарения от слънчева светлина прозорец. Изглеждаше обгърната в блестящ ореол, роклята ѝ бе като ефирна обвивка. Или сънуваше, или по някакъв необясним начин я бяха излекували, защото нямаше и следа от раните и синините по лицето ѝ — спомен от мъченията на хаурстафите. Тя го погледна, сбърчила вежди, после бързо отмести поглед.

— Познавате ли това момиче? — попита го сивокосият унмер.

Грейнджър не отговори.

— Объркан е — обясни Янти.

— Познавам теб. — Грейнджър гледаше възрастния мъж. — Ти беше с принца.

— Това е чичо ми — обясни Марквета. — Херцог Кир от Вейл.

— Това хаурстафският дворец ли е? — попита Грейнджър.

Марквета кимна.

Грейнджър направи опит да седне, но му се зави свят.

Херцог Кир вдигна ръка и каза:

— Ненужните движения само ще забавят възстановяването ви. Опитайте се да лежите неподвижно, полковник Грейнджър.

Грейнджър пое дълбоко дъх и седна в леглото. От ъгъла, под който падаше светлината отвън, прецени че е късна утрин.

— Никога ли не спазвате съветите на другите? — попита принцът.

Грейнджър изсумтя презрително. Вече различаваше съвсем ясно Янти с нейните черни незрящи очи и смугла кожа. По нея нямаше и следа от преживените мъчения, но изглеждаше напрегната. Сякаш се страхуваше от нещо.

— От колко време съм тук? — попита Грейнджър.

Младият принц погледна въпросително херцог Кир и той каза:

— Бяхте в делириум, полковник. Преживяхте няколко пристъпа. Наложи се да ви дадем успокоително, за да може да се възстановите. Процесът беше продължителен.

— Колко продължителен?

— Донесоха ви тук преди единайсет дни.

Единайсет дни?

— Как? Как се озовах тук? Кой ме е намерил?

Марквета се усмихна малко студено.

— Никой не ви е намирал, полковник. — В гласа му се долавяше задоволство. — Донесоха ви призраците на меча.

Грейнджър втренчи неразбиращ поглед в него. Все още усещаше болката в тила, придружена от тъпо пулсиране, което му пречеше да разсъждава трезво. Как бе възможно копията да са го донесли без негово знание? Как въобще съществуваха, ако той е в безсъзнание?

— Наистина сте извадили късмет, че сте носили тази забележителна броня — обясни херцог Кир. — Тя не само е съхранила тялото ви, след като са ви убили, но и спомогна за бързата регенерация.

— Не съм умирал. Убиха едно от копията ми.

— Не копие. Вас — настоя херцогът. — Без съмнение сега сте объркан. Но тъй като сте носили меч, който създава осем копия на притежателя, и носите регенерираща тялото броня, изглежда, не сте пострадали сериозно от това премеждие.

— Стига той да е оригиналът — обади се Марквета.

— Така е — съгласи се херцогът.

Грейнджър местеше поглед между двамата.

— Какво говорите?