Изкуството на лова

Грейнджър отмести засрамено поглед, после насочи вниманието си към Янти. Радваше се да я види оздравяла и възстановена. И толкова хубава. Дори косата ѝ бе някак променена. Приличаше на придворна дама. Остана изненадан от строгия ѝ поглед — сякаш се опитваше по някакъв начин да го предизвика. Да му покаже, че не го уважава и че не му вярва.

Толкова приличаше на баща си!

Но ако бе вярно, че тя стои в основата на хаурстафското поражение, унмерите щяха да направят всичко възможно да ѝ попречат да си тръгне. Унмерите щяха да са изложени на опасност, докато съществуваше дори само един хаурстафски телепат, който да ги заплашва.

— Трябва да почивате, докато възстановите напълно силите си — каза херцог Кир. — Мисля, че ще е по-добре, ако ви свалим бронята и оставим тялото ви да заздравява по естествен път. До два-три дни ще знаем дали сте истинският Томас Грейнджър — усмихна се той, — или негово магьосническо копие и роб на волята на меча.

— Ами ако се окаже, че съм копие?

— Мечът ще ви използва за целите, които си е поставил.

„Ама че работа — помисли си Грейнджър. — Значи може и да не съм аз.“

Със сигурност се чувстваше както преди, освен че главата му бе малко замаяна. Но ако беше копие на меча, нямаше как да го разбере, нали? „Дори да не съм негово копие, въпрос е само на време.“ Магьосническото острие налагаше волята си върху него денем и нощем, опитваше се да поеме контрол над ума му. А унмерите го бяха държали упоен единайсет дни.

За да не създавал проблеми.

Бяха допуснали грешка със събуждането му, защото той не смяташе да позволи да държат дъщеря му пленничка.

— Ще оздравея по-бързо, ако съм на крака — заяви полковникът и се надигна от леглото. Бронята му избръмча едва чуто, металните пластини разхвърляха разноцветни отражения. Зави му се свят и той се хвана за края на леглото, за да не падне. Изведнъж светлината от прозореца му се стори по-ярка, дори заслепяваща. Беше объркан, както последният път в гората. Но скоро всичко премина. Той си пое дълбоко дъх и каза:

— Янти, тръгваме си.

— Никъде няма да ходя — тросна се тя.

— Не може да останем тук.

— Защо да не може?

Трябваше да я измъкне час по-скоро. Да открие начин да надвие меча. Дали пък да не го строши? Или да го разтопи? Каквото и да е, наложително беше да действа бързо. Освен това Янти трябваше да е до него. Той я погледна, огледа красивата ѝ рокля. Искаше да ѝ каже, че мястото им не е тук, но се почувства засрамен да говори такива неща пред присъстващите. Къде им е мястото тогава? Дори не знаеше дали тя му принадлежи. И не можеше да ѝ каже истината — че не желае да я остави на унмерите. Не искаше да я използват. Твърде много хора я бяха използвали.

— Обещах на майка ти, че ще се грижа за теб — обясни той. — И точно това смятам да направя.

— Не искам да се грижиш за мен.

Той изпъшка.

Марквета реши да се намеси.

— Полковник, вие, разбира се, можете да си тръгнете когато пожелаете. Също и дъщеря ви. Но като се имат предвид някои обстоятелства, свързани със здравословното ви състояние, не смятате ли, че ще е по-добре ако поне още няколко дни останете под наблюдение? Докато знаем със сигурност.

— И ако се окаже, че съм копие — попита Грейнджър, — как ще ми помогнете? Можете ли да върнете нещата обратно?

Марквета сви рамене.

— За съжаление…

— Така си мислех. Янти, вземай си багажа.

— Няма да тръгна с теб.

Той оголи ядно зъби.

— Напротив, ще тръгнеш.

— Няма да пропусна бала само защото си се събудил и искаш да си тръгнеш. От дни се готвим за него.

Грейнджър погледна въпросително принца.

Марквета обясни:

— Организираме тази вечер бал в знак на благоразположение и приятелство с нашите съседи. Поканени са всички благородници, чиновници и земевладелци от Ел. Няма ли да останете поне за него?