Изкуството на лова

Те бяха оковани, безпомощни и Янти би могла да ги унищожи с една-едничка мисъл, но прие безропотно обещанието му да я закриля. Ако така се почувства по-добре…

— И тъй — къде е Анейси? — попита принцът.

Откриха я във второто спално, където бе доста по-тихо. Херцогинята бе побеляла и дебела, с неспокойни движения на ръцете и поведение на човек, завладян от отчаяние. Бършеше често зачервения си нос и очите ѝ бяха подпухнали. Седеше на една маса в средата на помещението, докато пациентите наоколо се гърчеха и издаваха приглушени звуци. Янти забеляза, че тези са със завързани усти.

— Анейси — повика я Паулус и разтвори ръце.

Тя го погледна и лицето ѝ светна.

— Паулус? Къде е Кир?

— Наистина трябва да носиш очила — каза Кир от вратата зад принца.

— Много добре си виждам — възрази херцогинята. — Умът ми…

— Чува гласове, но не ги свързва с лица? — довърши засмяно херцогът.

— Умът ми бе зает с други неща — поправи го тя.

— Нова книга? — попита Паулус.

— О, нищо особено. — Тя махна с ръка.

— Но съм сигурен, че ще е чудесна — настоя младият принц.

Тя се изчерви.

— Може би ще е добре да ти дам да почетеш малко.

Паулус се пресегна и хвана ръцете ѝ.

— Знаеш, че бих го направил с удоволствие. Но не сега. Държавни дела и прочее. — И пусна ръцете ѝ.

Тя кимна енергично и добави съзаклятнически:

— Разбирам напълно. — Погледът ѝ се премести към Кир и тя отвори уста да заговори.

— Скъпа — прекъсна я той. — Не ме карай да избирам между честност и обич.

— Но какво става тук? — додаде Паулус. — Разбрах, че се нуждаеш от помощ.

— Да, така е. И не е. — Тя въздъхна. — Да и не. — Закърши объркано ръце и въздъхна. — Звуците, които издават… и тази миризма. О, божичко!

— Защо не си тръгнеш? — попита я Паулус. — Има кой да поеме работата тук.

— О, не вярвам на другите — отсече тя. — А и някои от тези пациенти са ми приятели.

— Виждам, че сте им завързали устите — обади се Янти.

Анейси извърна влажните си очи към нея и я дари с надменна усмивка. После погледна принца.

— Как иначе бих се справила? А и тези превръзки не вършат кой знае каква работа. Помолих за лекарства, но не намериха нищо подходящо. — Тя сниши глас. — Мислих доста за това и смятам, че най-добре ще е да ги натоварим на кораб и да ги отпратим нанякъде.

— На кораб? — попита Паулус. — И къде ще ги пратим?

— О, не зная — сви рамене Анейси. — Предполагам, че няма особено значение. На някое хубаво място, където те… нали разбираш?

— Ще лудуват на воля — рече Паулус.

— Именно. Важното е да не се върнат. По-добре, отколкото да ги убием, нали?

— Искаш да пратиш наши сънародници в изгнание? — изсумтя Кир.

Тя го изгледа злобно.

— Ни най-малко. Как смееш дори да го казваш?

— Моите извинения. — Той се поклони. — Значи не искаш да ги пращаш в изгнание, а само да ги отпратиш някъде, за да не се върнат никога.

— Ами да — каза тя. — Какъв избор имаме? Не можем да ги убием.

— Това вече го обсъдихме — посочи Кир.

— В края на краищата — продължи тя — какво ще кажат хората, ако разберат какво сме направили?

— Обзалагам се, че няма да кажат нищо добро.

Анейси кимна.

— Мислите ли, че ще можете да го уредите?

— Смятай го за свършено — каза Паулус.

Тя го дари с лъчезарна усмивка.

— О, Паулус, ти ще бъдеш такъв чудесен крал. — Обърна се към Янти. — А вие… вие, скъпа… — Улови Янти за ръката. — Не се тревожете. Ще направим нещо, за да подобрим вида ви.

Янти се намръщи.

— За какво говорите?

— Нашата гостенка вече трябва да се приготвя за бала — побърза да се намеси Кир. — Някой трябва да се погрижи да не изглежда толкова съблазнителна и да е малко по-царствена. В края на краищата поводът е официален.

— Разбира се — каза все така усмихнато херцогинята, но после усмивката ѝ изчезна и челото ѝ се набръчка. — Ами ако корабът е стар?

Паулус повдигна вежди.

— Е, тогава никой няма да ни обвинява, ако потъне — добави тя. — Нали?

— Етан?

Когато Лусил го разтърси за рамото, Маскелин осъзна че светлината в лабораторията е намаляла до неясен сумрак. Надигна глава от бюрото и видя, че тя го гледа разтревожено.

— Зяпаш това нещо от часове.

„От часове?“ Маскелин извърна глава към кристалната сфера в ръцете си, сякаш я виждаше за пръв път. Да не би да беше сънувал? Кристалът сияеше с причудлив блясък, отразяваше светлина, каквато наоколо нямаше. През начупената му повърхност се мяркаха черни вълни и кула, стърчаща на един нос в морето.

— Това нещо — каза той — вероятно е най-важният предмет, съществувал някога.

Беше го намерил в колесницата, с която един от двойниците на Грейнджър се бе блъснал в планината край Ел — сблъсък, при който бе унищожено оръдието на Маскелин. Същото, с което малко преди това бе превърнал част от хаурстафския дворец в купчина отломки и прахоляк. Едва не бе загинал при тази катастрофа.

Но жена му само повдигна вежди.