Изкуството на лова

Внезапно го завладя паника. Той отметна завивките, но остана да лежи задъхан, смръщил чело в напразен опит да овладее страха. От какво се боеше всъщност? Нали знаеше кой е. Томас Грейнджър от Анеа. Син на Хелън и Джон Грейнджър. Седмо подразделение на Гробарите, дълги години на служба. Помнеше Ивънсроум, фермата в Трепкав ручей, където бе срещнал Хана, майката на Янти. Мястото, където бе погребал Джон и хиляди други. Замисли се за мъжете, които бяха оцелели при бомбардировката — Крийди, Бенкс и братята Тумел. Припомни си процеса в Етугра. Как би могъл да е магьосническо копие на друг човек и същевременно да помни всички тези неща? Той бе преживял тези неща. Усещаше неимоверна слабост и едва намери сили да се подпре на лакът. Все пак беше жив. И беше истинският.

В ноздрите му нахлу приятен аромат на цветя. Повдигна ризата си и я помириса. После помириса и ръката си. Изглежда, докато бе спал, някой го бе изкъпал и после бе напарфюмирал кожата му.

Бяха му свалили бронята.

Дали затова се чувстваше толкова изтощен?

Мислите му си проправяха път през мъгла, сякаш имаше тежък махмурлук. Кой, по дяволите, беше влизал тук? И как бяха успели да го направят, без да го събудят?

Нищо не помнеше. Паметта му бе като бял лист.

Тихо пощракване го накара да вдигне глава и той видя сребристата сфера, която бе донесъл херцогът, да се рее до прозореца, на осем стъпки над земята. Звуците идваха от нея — приличаха на някакъв странен език, — а сферата подскачаше нагоре-надолу. Дали се бе размърдала, защото бе буден? Може би с този прибор унмерите го наблюдаваха от разстояние?

Преди да довърши разсъжденията си вратата се отвори и влезе млада прислужница. По външния ѝ вид Грейнджър прецени, че е от местните от Порт Ел, доскоро били на служба при хаурстафите. Тя премигна учудено, като видя, че е буден, после сведе глава, мина забързано през стаята и остави на стола сгънати дрехи.

— Ти ли…? — Грейнджър я погледна намръщено.

— Сър?

— Кой ме изкъпа?

— Вашите слуги, сър.

— Какви слуги?

Тя го изгледа объркано.

— Ние сме четирима, сър. Готов ли сте да ви облечем? Или да задействам отново сомнамбулума?

— Кое?

Тя се обърна към летящата сребърна сфера и я подмами с жест. Малкото устройство подсвирна, профуча във въздуха и спря на сантиметри от лицето ѝ. Прислужницата отвори уста сякаш да му заговори…

Грейнджър се събуди — отново без спомен за това кога е заспал. Ако се съдеше по ъгъла, под който падаше светлината, бе минал поне час. Прислужницата не беше в стаята, но той откри, че седи в леглото и е облечен. Носеше подплатена виолетова туника, розова копринена блуза и обшити със скъпоценни камъни панталони. Завъртя глава и огледа с почуда дрехите си — префърцунени и отблъскващи като парфюма, който му бяха сложили. В плата блещукаха сребристи и златисти конци. На пръста на лявата му ръка бе нанизан пръстен с голям рубин.

От ъгъла на стаята се чу писукане. Ето там. Грейнджър забеляза сребристата сфера — сомнамбулума, както го бе нарекла прислужницата — да се носи над пода. Звучеше сякаш му се подиграва.

Или викаше някого? Последното му се стори по-вероятно, защото веднага щом уредът замлъкна, в стаята отново се появи момичето. Погледна Грейнджър и се приближи към сферата.

— Почакай — каза той.

— Простете, сър — отвърна тя. — Не трябваше да ви буди. Не зная какво му е.

— Какво? Чакай! Спри, не се занимавай с това.

Тя го погледна.

— Сър?

— Какво е това нещо? Защо непрестанно заспивам?

Девойката го гледаше объркано.

— Сомнамбулумът — поясни Грейнджър. — Какво прави той?

— Премахва необходимостта да се търпи допирът с ръцете на прислугата. — Тя видя, че не я разбира, и продължи: — Позволява на дамата или господина да завършат тоалета си, без да понасят физическия допир.

— Искам да го махнеш оттук.

— Сър?

— Махни го!

Тя явно се притесни.

— Искате да сте в съзнание, докато ви мием и преобличаме?

— Не искам да ме миете и да ме преобличате — изсумтя Грейнджър. — Мога да се справя и сам.

Тя се притесни още повече.

— Къде е дъщеря ми? — попита той.

— Лейди Бакър?

— Янти!

Гневът на Грейнджър бързо набираше сила. Бакър бе име, което познаваше. Презимето на Хана, което значеше, че и Янти го носи. С избора му показваше принадлежност към семейство, от което той не би искал да е част — семейство, с което дори нямаше връзка. Кои ли са били бабата и дядото на Янти в Ивънсроум? Нейните чичовци, лели и братовчеди? Името Бакър подсказваше, че са се занимавали с изработка на съдове. Уважаван занаят като всеки друг. И все пак това име звучеше някак нелепо сред тези обсипани със скъпоценности стени. Лейди Бакър.

Грейнджър бе отишъл в родината на Янти като завоевател, за да отнеме всичко от тези бакърджии, ковачи и леяри, сред чиито деца бе израсла дъщеря му. Янти бе дете на войната — същата онази война, която първо бе създала Ивънсроум, а сетне го бе унищожила.

— Тя е в покоите си, сър. Подготвя се за бала на принц Марквета.

— Какъв бал?

Прислужницата се поколеба.

— Тазвечерното тържество. Вие също потвърдихте, че ще присъствате, сър.