Изкуството на лова

— Скъпа Янти, това не беше твоят сън. — Отново се обърна към Женевиев. — Вашият народ открай време твърди, че сме отровили моретата от омраза към вас. Истината е, че така се опитахме да се спасим. Нямахме никакъв друг избор. Засипахме моретата с ичусаи, за да ви осигурим причина да ни запазите.

— Да се противопоставят на магията, на която вие сте дали воля? — каза Янти.

— Само ние знаем местонахождението на всяко ичусаи — продължи Паулус. — Хаурстафите се нуждаят от нас, за да забавят края на света. Ако ни унищожат, ще бъдат обречени. — Той повдигна рамене. — Проблемът е, че колкото повече се покачва морското равнище, толкова по-малко става сушата. Което само по себе си поражда конфликт. И колкото повече се разрастваше този конфликт, толкова повече пари и власт се съсредоточаваха в ръцете на хаурстафите. Благодарение на нас те станаха безбожно богати. Оказа се, че покачващото се морско равнище е от полза за хаурстафите.

— Но сега вие сте свободни… — подхвърли Янти.

— Вече е твърде късно — отвърна Паулус. — Не разполагаме с достатъчно хора, за да постигнем целите си. Нямаме империя, нито кораби или ресурси, нямаме и време, за да ги създадем. Хаурстафите оставиха този свят да стигне до ръба на пропастта. И ако искаме да го спасим, Янти, ще се нуждаем от приятели. Дори сред тези, които ни поробваха и измъчваха.

Янти усети, че сърцето ѝ прелива от обич към него. Обич и възхищение. А също и надежда. Щом Паулус можеше да прости и да изпитва състрадание към тези, които бяха измъчвали него и семейството му, защо и хаурстафите един ден да не ѝ простят за това, което им бе причинила? Беше готова да го прегърне, ако моментът не бе толкова неподходящ.

— Ще ни помогнеш ли, Женевиев? — попита той.

— Да — отвърна тя без колебание. — Благодаря ти.

Паулус се усмихна.

В този миг вратата в отсрещния край на помещението се отвори. Доскорошните дворцови стражници, сега унмерски наемници, въведоха две хаурстафски затворнички. Телепатките бяха млади, на възрастта на Янти. И двете носеха бели туники. Едната беше със сламеноруса коса, другата бе чернокоса, ниска и закръглена. Янти смътно си ги спомняше — но не можа да се сети за имената им. Командирът на отряда спря на няколко крачки от Паулус и отдаде чест, като опря ръка на рамото си.

— Има още четири в северната зала — докладва той. — Капитан Артензо съвсем скоро ще…

— Кажи на Артензо да почака — прекъсна го Паулус. — Междувременно бих искал да се срещна с момичетата насаме. — Посочи помещението под прозрачния под. — Можете да спасите тази млада дама от невероятния лукс и да я присъедините към вашата група. Въобще, чувствайте се като у дома си. — Погледна двете телепатки с вяла усмивка. — И двете сте поканени довечера на тържеството.

Закръгленото момиче се поклони елегантно.

— Благодаря ви, ваше височество.

Паулус я погледна внимателно.

— Да не съм ви обидил с нещо?

Тя изсумтя и повдигна брадичка.

— Разбира се, че не, ваше височество.

Паулус я позагледа преди да извърне глава. Изглежда, нямаше желание да подхваща разпра. Но изведнъж спря и трепна. Поклати глава, сякаш изпитваше някаква болка, после вдигна ръце и опря пръсти на слепоочията си. Очите му се затвориха.

— Паулус? — Янти го улови за ръката.

Младият принц изстена, падна на колене и повлече Янти със себе си. От другия край на стаята долетя вик. Херцог Кир сочеше хаурстафските момичета.

— Русото! — извика той. — Тя го прави. Тя го нападна.

Пълното момиче, което се бе поклонило, отстъпи назад, като размахваше изплашено ръце и гледаше ужасено принца. Русокосата ѝ приятелка стоеше неподвижно. Лицето ѝ не изглеждаше злобно, а по-скоро изненадано.

— Тя е убийца! — викаше херцогът. — Убийца!

Един от стражниците замахна с тежката си ръкавица и зашлеви момичето. То рухна на пода и косата му се разпиля върху каменните плочи. Изстена, вдигна глава и изгледа ужасено стражника.

Паулус издаде болезнен стон.

— Спрете я! — викна Кир. — Тя ще убие принца!

Стражникът вдигаше ботуш да изрита хаурстафката, но Янти го изпревари почти инстинктивно.

Затвори очи и остави съзнанието си да напусне духа ѝ и да се зарее из безкрайния тъмен резервоар на възприятия, който бе започнала да нарича Море на призраците. Все още усещаше, че тялото ѝ е в помещението, но сега го виждаше през очите на всички присъстващи. Беше сякаш едновременно и в подземието, и извън него.

Погледите на всички бяха извърнати към рухналото на пода момиче. Затова пък през нейните очи помещението сякаш трептеше и се разширяваше около Янти. Дали момичето не търсеше начин да избяга?

Янти нямаше да ѝ позволи.

Съзнанието ѝ се носеше из мрака като призрак. Тя се стовари върху ума на младата хаурстафка и я обгърна с обвивка от гняв и отчаяние. Чуваше писъци през ушите на другите, но не знаеше от чие гърло излизат. Някой рязко си пое дъх. Паулус? Изведнъж остра болка я проряза в гърба. В нейния гръб? Искаше да извика, но нямаше бели дробове, нямаше тяло. Не беше нищо друго освен безтелесен дух.

— Убийте я! — прокънтя мъжки глас.

Янти духна и изгаси ума на хаурстафката сякаш бе пламъче на свещ.