Изкуството на лова

А, онова тържество. Грейнджър си спомни разговора с младия принц. Защо допреди малко не го помнеше? Дали не го бяха упоили? Или това бе страничен ефект от изтощението? Припомни си, че говореха нещо и за дипломация. Сякаш вълната, обвила ума му, бе започнала да се разсейва.

Или пък мечът възвръщаше контрола си над него? Представи си го как лежи там, в оръжейната, и протяга невидими пипала към ума му. Как го притиска и притиска.

— Искам да я видя — каза той.

— Тя е с принца и херцог Кир.

Грейнджър се опита да стане. Отново му се зави свят, но този път му мина бързо. Той си пое дълбоко дъх и стъпи с боси крака на пода. От острата болка в ставите едва не извика.

— Те къде са?

— Не зная дали трябва…

— Къде са?!

Тя трепна.

— Техни височества изведоха лейди Бакър на обиколка из дворцовата тъмница.

— Тъмницата? — Грейнджър се намръщи. — Това пък защо?

— Принцът иска да ѝ покаже доскорошните си покои.

— Къде отиваме? — попита Янти.

Принцът вървеше след чичо си надолу по стълбите.

— Искам да разбереш мащабите на моето желание да изградя отново империята.

— Но аз ги разбирам.

Спряха пред метална врата.

— Въпреки това държа да ти демонстрирам намеренията си. — Той кимна на херцог Кир, който дръпна резето на вратата. Чу се метално стържене. Звукът отекна надалече в сумрачното подземие и Янти потрепери. Беше чувала твърде често подобни звуци по време на пребиваването си в Ел.

— Ваше височество? — подкани го херцогът.

Янти осъзна, че принцът е спрял пред вратата. Лицето му беше по-бледо от обичайното, устните — стиснати. „Бои се дори повече от мен.“ Тя понечи да го улови за ръката, но спря. Такъв жест нямаше да е уместен в присъствието на чичо му. Можеше да накърни гордостта му.

„По-късно.“

Херцогът се закашля.

— Какво има?

— Извинете — каза принцът. — Това място пробужда в мен ужасни спомени. Унмерите… — Той въздъхна и поклати глава. — Няма да говоря за подобни неща пред теб, Янти.

Тя му се усмихна окуражаващо.

„Няма от какво да се страхуваш, докато аз съм с теб.“

Той кимна.

— Ако ще разпъваме платна по нов курс, първо трябва да преборим старите страхове. Да вървим.

Прекрачиха прага и влязоха в нисък тунел, изсечен в скалите. Намираха се дълбоко в планината, под двореца. Тук беше топло и въздухът намирисваше на сяра, което накара Янти да се замисли за дракони. Окачени на всеки десетина крачки перлени фенери осветяваха вътрешността и очертаваха ярки кръгове на каменния под. Черните дири по пода подсказваха, че тук са минавали хиляди хора.

Паулус обясни:

— Това е един от многобройните служебни коридори, по които хаурстафите са прекарвали затворниците, за да не могат да се срещат. — На тази светлина очите му изглеждаха съвсем черни. Говореше с твърд глас, но Янти се досещаше, че това място му въздейства. — Съжалявам, че трябваше да ги опозная толкова отблизо — и по такъв начин. Като наши тъмничари.

— Защо съжаляваш? — попита тя.

— Ние бяхме роби — каза той. — И все пак…

— И все пак не ни сториха нищо — довърши Кир.

Принцът го погледна ядосано.

— Недей да… — Той преглътна. — Недей да ми подаваш отговори.

Дори да бе изненадан от този внезапен изблик, херцогът не го показа с нищо. Вместо това се поклони почтително.

— Простете, ваше височество. Не исках да ви обидя.

Принцът го стрелна с очи, после се обърна.

В дъното на тунела стигнаха друга метална врата, която бе украсена с червено стъкло и геометрични фигури. Зад нея имаше голямо помещение, което Янти позна веднага. В средата върху пиедестал бе поставен дървен стол — като някаква миниатюрна наблюдателница, — от който можеше да се гледа през пода. Подът се състоеше от мраморни опори и стъклени прегради, под които се виждаха стаи и коридори — мястото, където Янти за първи път бе видяла принца. Прозрачният под бе осигурявал възможност на хаурстафите да го наблюдават през цялото време.

Веднъж Браяна Маркс бе довела тук Янти. Обясни ѝ, че покоите на принца се намирали над дълбока шахта, в случай че реши да приложи уменията си за унищожаване на материя и да премахне част от пода, за да избяга. В края на краищата обаче тази предпазна мярка била сметната за недостатъчна. Хаурстафите решили, че е необходимо да наблюдават своите пленници — физически или телепатически — непрекъснато. Янти внезапно потръпна от страх и попита:

— Защо дойдохме тук?

— За да се срещнем с един затворник — отвърна принцът.

Янти го погледна.

— Кой е той?

— Никой. Момиче, оцеляло от пленничество при хаурстафите.

— Познавам ли я?

— Тя твърди, че не.

— Тогава защо трябва да се срещам с нея?

Лицето на принца бе мрачно и сериозно.

— Ако искаме да изградим нови взаимоотношения с доскорошните си врагове, първо трябва да се изправим срещу тях.

— Искате да сключите мир с хаурстафите?

— Не ти ли харесва тази идея?