Изкуството на лова

— Жена ви помоли да наминете към лазарета. Оплака се, че не знае какво да прави с левкотомираните, и настоява за помощта ви.

— Едва ли мога да ѝ помогна с нещо — въздъхна Кир. — А и ни чакат по-неотложни дела. Изминаха три седмици, а военачалниците от Гилдията все още се мотаят наоколо сякаш са новобранци. Трябва да се подсигури примирието и да се помисли върху бъдещите ни действия, ако държим да наричаме Ел наш дом.

— Моят дом е Лосото — заяви Паулус.

Старият унмер се усмихна.

— Него също ще си върнем, когато му дойде времето, ваше височество.

Кир освободи стражника и го изчака да се скрие зад ъгъла, преди да продължи.

— Скъпи ми Паулус — обърна се той към принца. — Нима си мислиш, че съм готов да изоставя сънародниците ни в онези жалки гета? — Подпря с пръст брадичката си и втренчи поглед в младия мъж. В очите му се четеше тъга и наранена гордост. — И аз като теб нямам търпение да се обединим с тях отново. Но ако искаме да постигнем успех, трябва да подготвим основите за това. Не бива да бързаме като неопитни младоци.

— Всеки час забавяне излага сънародниците ни на още по-голям риск — възрази Паулус. — Ами ако Хю реши да действа преди да стигнем там? Ако изгуби контрол над себе си и нареди да ги левкотомират всичките?

— Императорът няма да посмее да вдигне ръка срещу тях — настоя Кир. — Дори Хю не е чак толкова глупав. Ще държи телепатите до себе си. Ще чака и ще наблюдава. Ако имаме късмет, ще използва сънародниците ни, за да направи единствения разумен политически ход.

— Какъв ход?

— Да се съюзи с нас. След като Янти е на наша страна, хаурстафите не са заплаха за нас. Императорът не може повече да ги използва като щит. — Той неочаквано се разсмя. — Един мъдър управник би освободил унмерите в знак на доброжелателство.

Паулус поклати глава.

— Но нали и аз това казвам. Хю не е мъдър управник. Надценяваш го, чичо.

Кир повдигна вежди.

— Или може би ти подценяваш мен, Паулус. — Поклони се лекичко. — Готов съм да гарантирам лично безопасността на нашите сънародници. Ако сгреша, можеш да ми вземеш главата.

Младият принц също се разсмя.

— Янти, виждаш ли как само ме манипулира? Моят собствен чичо! Мога само да се моля, че е прав, инак току-виж съм изгубил трона!

Янти се усмихна. Херцогът кимна лекичко.

Паулус улови чичо си за ръка и го дръпна встрани.

— Относно онзи фарс… — тихо почна той.

— Дипломацията едва ли може да се нарече фарс — отвърна Кир. — Трябва да заздравим отношенията си както с войниците на Гилдията, така и с властите в Порт Ел. Империята е като дворец — трябва да се изгради върху солидна основа.

— Да. Да. Искаш да кажеш — да ги купим.

— С хаурстафски пари, милорд — допълни Кир. — Каква ирония, нали?

Принцът кимна нетърпеливо, погледна през рамо към Янти и прошепна нещо на чичо си. Кир се усмихна и сложи ръка на рамото му. Жест, който според Янти би трябвало да успокои младия принц. После каза високо:

— А сега ще ви помоля да ме освободите, за да изпълня молбата на моята благоверна. Внезапно бях завладян от състрадание и желание да помогна на нейните бедни измъчени пациенти.

— Ти? Състрадание? — засмя се Паулус. — Това трябва да се види.

Тръгнаха по северозападния коридор, който не бе пострадал от обстрела на Маскелин. Янти познаваше добре тази част на двореца от времето, когато учеше тук. Сега класните стаи пустееха, чиновете бяха изтикани встрани, черните дъски — измити. Паулус я отведе в далечния край на крилото, към спалните помещения, където преди бяха настанени учениците.

Янти чу пострадалите преди да ги види. От няколко съседни стаи долитаха налудничави викове и вопли, истинска какофония от крясъци, сякаш вътре държаха диви животни. Ето значи какво бе станало с унмерите, с които бяха експериментирали хаурстафите. Процесът на левкотомиране включваше прекъсване на връзката между дяловете на мозъка, като по такъв начин лишаваше пострадалия от разрушителната му сила, както и от останалите висши функции. Левкотомираните унмери се използваха за обучение в безопасна среда на хаурстафи, готвещи се за бойни телепати.

Влязоха в първото спално и завариха вътре редица легла, на които бяха завързани светлокожи мъже, жени и деца. На челата на всички имаше белег, показващ къде ножовете на хаурстафите бяха прониквали при манипулацията. Декреация. Така Паулус бе нарекъл процеса, при който неговите сънародници можеха да унищожават всичко, до което се докосват. Материята не се разрушава — обясни той, — а просто се измества чрез ентропична манипулация. С помощта на волята. Нищо не се губи в космоса — само се разпръсква и измества. Понякога той говореше за това като за „ентропична размяна“. Един лек удар от унмерски войник можеше да запокити част от неговия противник в другия край на реалността.

Усетили появата на нови лица, пациентите извърнаха безумните си ококорени очи към Паулус, Кир и Янти. И заломотиха. Ухилиха се и от устите им потекоха лиги. Един от тях нададе ужасѐн вик и издрънча с веригите. Друг зави като куче. Янти сграбчи принца за ръка.

— Не се страхувай — каза Паулус. — Няма да им позволя да ти навредят.