Изкуството на лова

Бал! Толкова скоро след хаурстафското клане и превземането на Ел унмерите организираха тържество? Грейнджър отвори уста да протестира, но забеляза твърдата решимост в погледа на дъщеря си. Беше почти като предупреждение. Не ме излагай. Само че тя бе твърде млада, за да осъзнае опасностите, които я дебнат тук. Не беше виждала купищата трупове, оставени от унмерите в Дънбар и Дорел и на стотици други места преди драконовите войни. Не беше посещавала предавателната станция в Пертика, за да бъде свидетел на ентропичните ужаси, които Хериан бе призовал един бог знае откъде. Всеки път, когато се сблъскаш с някой унмер на далечно и усамотено място, както бе станало с Грейнджър, докато следваше Янти до този дворец, винаги възникваха неприятности. Хериан вероятно бе прекарал векове на онази опустошена от войни станция и бе тъкал сръчно на стана на съдбата, манипулирайки различни събития по заповед на другоземните си господари — тези вечни богоподобни същества, които унмерите наричаха ентропати. Грейнджър все още не знаеше защо унмерският оператор бе подредил нещата така, че той да се озове тук, но подозираше, че всичко това е свързано с Янти. Унмерите бяха потайна и много опасна раса. Дъщеря му бе прекадено наивна и доверчива, за да ѝ остави да взема решения, когато се касаеше за тях. Дявол го взел, та самият Грейнджър бе твърде наивен. Не. Дори само още една нощ тук щеше да е твърде много.

Готвеше се да съобщи на Марквета какво мисли за проклетото тържество, когато отново му се зави свят. Стаята се завъртя и той едва не тупна на пода.

— Аз не съм полковник — успя да промърмори. — Отдавна вече не съм. — Толкова му се виеше свят, че едва различаваше присъстващите в помещението. Телата им сякаш се сливаха. За един кратък миг му се стори, че съзира осем тъмни фигури. Неговите копия, изправени в дъното на стаята. Янти го гледаше изплашено. Херцогът бе повдигнал вежди. А на устните на Марквета трептеше арогантна усмивка.

— Останете само една нощ — каза младият господар. — Докато преминат пристъпите на световъртеж.

Грейнджър едва намери сили да кимне.

— Чудесно. — Марквета плесна с ръце сякаш за да обяви, че въпросът е решен.

Лицето на Янти сияеше от радост.

Нещо блесна над рамото на младия принц и привлече вниманието на Грейнджър. Беше малката сребърна сфера. Висеше във въздуха, подскачаше едва доловимо и издаваше тих пукащ звук, който, кой знае защо, му приличаше на кикот.

— Струва ми се, че гори от желание да си получи меча — каза Паулус, докато вървяха обратно по коридора. — Което, боя се, не е добър знак.

— Смяташ, че мечът вече го е подчинил на волята си? — попита Янти.

— Не зная — призна принцът. — Прилича ли ти на човека, когото познаваш? Такъв ли е по принцип — грубоват, неотстъпчив и непочтителен?

— Да.

— Тогава може би все още има време.

— Какво ще стане с него?

— Когато притежават своя воля, такива оръжия неизменно търсят и власт. Много тирани през вековете са били подчинявани на призраците на отдавна умрели магьосници.

— Но той би ли могъл да му се опре?

— Само за известно време.

Янти спря и хвана Паулус за ръцете.

— Моля те. Има ли някакъв начин да го спасите?

— Съжалявам.

Очите ѝ се напълниха със сълзи.

Паулус я прегърна, привлече главата ѝ към гърдите си и я погали по косата.

— Янти, поне тази вечер ще го накараш да се гордее. Ще напусне този свят с мисълта, че дъщеря му е в сигурни ръце.

Тя подсмръкна и кимна.

Излязоха в един от вътрешните дворове на двореца. Беше минал близо месец от разрушаването на западното крило от Етан Маскелин и повечето отломки вече бяха разчистени. Много от помещенията бяха без покриви. Но все още имаше още няколко седмици работа преди да започне реконструкцията. Работниците бяха вдигнали временно скеле с чергило, за да предпазят стаите от дъжда и вятъра, макар че засега времето се задържаше добро. Летата в Ел по принцип бяха меки. Паулус бе наел военните да им помагат при възстановяването и сега подминаваха групи хаурстафски войници, пренасящи по коридорите мраморни блокове или запълващи зеещите в стените дупки. Янти забеляза, че войниците избягват погледа на Кир.

Тези, които искаха да си изкарват прехраната, трябваше да приемат унмерската власт, но Янти имаше чувството, че войниците все още не вярват на новите си господари.

В голямото преддверие нямаше и следа от разрушение. Подът, стените и колоните лъщяха като черно стъкло, все тъй безупречни както в деня, когато Янти бе пристигнала. Труповете бяха изнесени и откарани в един военен лагер на юг, където ги бяха изгорили. Главната порта бе отворена и пропускаше слънчева светлина и прохладен въздух с ухание на утро. Един стражник със сиво наметало и кожени дрехи се поклони на Паулус и Кир и каза:

— Гостите вече идват, ваше височество. Керванът със стока приближава откъм Порт Ел.

Кир се засмя.

— Трябва да внимаваме нашият сприхав командир Раст да не открие огън по тях на някой от контролните пунктове.

Стражникът се поклони и добави: